Петдесет метра спринт, десет метра ходене, после още петдесет. Движеше се по мекия пясък за максимално съпротивление на повърхността. След тридесет минути пулсът й скачаше до 175, кожата й лъщеше и всичките й мускули пееха. Отвратителните нощни часове изтичаха от тялото й заедно с потта. И се прибираше вкъщи пречистена.
Оставаха й още пет минути, сърцето й ускорено биеше, левият й прасец още малко и щеше да се схване. Алекс отново премина към ходене. Към нея се приближаваше възрастна двойка. Плешив мъж с широки бледосини бански. Жената вървеше на няколко метра зад него и бе навила нагоре крачолите на белия си панталон. Носеше свободна пъстра риза, бялата й коса се подаваше изпод синята й шапка. Носеше детектор за метал и търсеше изгубени монети.
Алекс дълбоко си пое дъх, повдигна се на пръсти и започна финалния си спринт.
И едва не се блъсна в някого.
Като че ли мъжът беше изникнал от пясъка, призрак с бяла блуза с дълги ръкави и бели шорти.
Тя рязко зави наляво, препъна се и за малко да падне. Мъжът понечи да й помогне, ала Алекс възстанови равновесието си и бързо направи две крачки назад.
— Извинявай — каза той. — Мислех, че си ме видяла.
— Господи, Джейсън.
— Леле-мале, тая сутрин изглеждаш направо страхотно.
Мъжът се усмихна, като продължаваше да се приближава към нея, а тя продължаваше да отстъпва. Двамата старци на брега бяха спрели и зяпаха странната им среща.
Джейсън Патърсън беше красив мъж. Отметната назад тъмна коса, черни очи, в които Алекс едва напоследък се бе научила да чете. Изпъкнали скули, кожа с един-два тона по-светла от канела, сякаш прапрадядо му е бил ирокезки воин. Гъвкав като върба и бърз като невестулка, той притежаваше един-единствен недостатък, за да е съвършен боец — недостатъчно развит инстинкт на убиец, кратко колебание, преди да нанесе решителния удар.
И сега я заобикаляше отляво, откъм по-слабата й страна.
— Моля те, Джейсън. Днес не ми е до това.
— Пак кофти нощ, а?
— Кървавия изнасилвач — отвърна тя. — Уморена съм до смърт.
— Добре. Може би това ще те ободри.
— Няма. Не и днес.
Усмивката му се стопи. Той спря и зае каратистка стойка с разкрачени крака. На няма и метър и половина от нея. Зад него се плискаха океанските вълни. Чайките прелитаха ниско над водата. Помежду им тромаво мина късокрил кюкавец, като не преставаше да кълве пясъка. Тъмночервеното слънце плаваше в далечината като забравена плажна топка, подхваната от вълна. На хоризонта се носеха бели облаци с мръсносиви отблясъци като рибешки люспи.
Няколко години по-млад от Алекс, Джейсън Патърсън бе висок метър осемдесет и два, тежеше малко под осемдесет килограма, имаше талия на състезател по плуване и огромен гръден кош. Имаше рокудан, черен пояс шести дан, заместник инструктор в Центъра по карате шотокан в Коръл Гейбълс. Иначе не знаеше нищо за личния му живот.
Ала познаваше тялото му, рефлексите му, силата и бързината на ударите му, пъшкането му, когато се напрягаше, тръпчивия цитрусов мирис на потта му, гъвкавостта на пръстите му и нюансите на обичайните му жестове, например онова присвиване на лявото око и едва забележимото отпускане на дясното рамо, което винаги предвещаваше кръгов ритник.
През последните шест години Джейсън Патърсън бе неин инструктор в доджото по шотокан. От единадесетгодишна възраст, когато беше изнудила родителите си да й позволят, Александра тренираше бойни изкуства. Първо в един занемарен търговски център близо до дома й, по-късно в лъскавото, тихо доджо в Коръл Гейбълс. Почти всяка седмица през последната година Джейсън Патърсън избираше Александра за свой противник при демонстриране на нови хватки. Това винаги караше другите да се смълчават и да се събират, за да наблюдават как нейната бързина и находчивост се съревновават с неговата по-голяма сила и познания. Тя определено не можеше да се мери с него — имаше едва четвърти дан, йодан, затова се ласкаеше, че я предпочита пред по-агресивните и опитни мъже в доджото.