Вече бе уредила баща й да остане при приятелката й Габриела Ернандес. И Стан, и Алекс имаха да ползват много отпуска. Туристическият сезон в Северна Флорида беше свършил, цените бяха по-ниски от лятото, бяха започнали първите хладни октомврийски нощи, мечтан отдих от жегите на Маями. Дори бе взела рекламна брошура от една туристическа агенция в центъра със страхотни широкоъгълни снимки от Сисайд, красивите пъстри къщи, безукорния бял пясък, дюните и величествените сини простори на Залива.
Когато Алекс остави тигана в мивката, Стан довършваше закуската си. Тя избърса ръце и взе брошурата от кухненската лавица.
Изрече името му, ала той беше потънал в спортната страница. Последният провал на „Делфините“.
— Стан — каза Александра.
Мъжът й изсумтя.
— Имаш ли малко време да поговорим за почивката?
— Каква почивка? — без да откъсва очи от вестника, попита той.
— Нали си спомняш, две седмици на екзотично място. Ще се излежаваме до късно и така нататък.
Той постави показалец на реда, който четеше, и вдигна поглед към нея.
— А, да. Като преди да станеш толкова заета.
Алекс продължи да се усмихва и разтвори брошурата. Ако се наложеше, щеше да го умолява. Да заплашва, да го тормози, каквото и да й струваше.
— Да не си спечелила някаква награда? — Той отново сведе очи към вестника. — Какво те кара да смяташ, че можем да си позволим отпуска?
— Стан, според мен не можем да си позволим да не си вземем отпуска.
— А, така ли било? — без да я поглежда, рече Стан. — Ами стареца? И той ли ще дойде с нас? Да ни прави компания?
— Габи се съгласи да го вземе за две седмици.
Той отново вдигна глава и на устните му се изписа горчива усмивка.
— Сигурно се майтапиш. Оная жена е магнит за всякакви нещастия. Със същия успех можеш да го пуснеш по магистралата. Даже там ще е на по-сигурно място.
— При Габи ще му е добре. Нямаше да го оставя при нея, ако не смятах така.
— Остави, Алекс. С парите, дето ги хвърляме за стареца, не можем да си позволим почивка.
— Виж, Стан…
По плочките в коридора зашляпаха полицейските униформени обувки на баща й. Александра въздъхна и се обърна. Лоутън Колинс влезе в кухнята.
Беше лъснал черните обувки до блясък и шкембето му опъваше копчетата на полицейската му куртка. Вместо панталони все още носеше розово-синьото късо долнище на пижамата си, от което стърчаха мършавите му бели крака.
— Господи — изпъшка Стан. — Айде пак!
Александра сгъна брошурата и я остави на лавицата.
Редките бели коси на баща й бяха разрошени, от едната страна — прилепнали към черепа, а от другата и отгоре — щръкнали на кичури. В дясната си ръка носеше черен куфар и очевидно бе открил чекмеджето, в което Александра криеше тридесет и осем калибровия му служебен револвер. Кобурът с пистолета висеше на десния му хълбок.
— Какво правиш, татко?
Той остави куфара на пода, извади оръжието и го насочи към Стан.
— Повикай подкрепление — каза й Лоутън. — Вкъщи е влязъл чужд човек, Алекс. И изглежда опасен.
— Недей, татко.
Стан се отпусна назад на стола си и застана неподвижно.
— Дано това нещо не е заредено.
— Веднага ми дай пистолета, татко.
— Добре, синко, да не си посмял да мръднеш. Остави вилицата, изправи се, и се разкрачи. Само набързо ще те претърсим за оръжие.
— Ако пистолетът е зареден, Алекс, старецът още днес изчезва от тук. „Съни Пайнс“, „Сенчъри Армс“, където е по-евтино.
— Вкъщи няма патрони, Стан. Просто се успокой и ме остави да се справя с проблема.
— Оказваш съпротива при арест, а, синко? Това ли било? На много умен ли ми се правиш?
Алекс постави ръка на рамото му и се пресегна за револвера, но той се отдръпна и продължи да се цели в гърдите на Стан.
— Моля те, татко. Остави пистолета.