Револверът постепенно се спусна надолу. Баща й дълбоко си пое дъх и погледна към тавана, сякаш търсеше чайката, която не можеше да излезе от църквата. Тя измъкна оръжието от пръстите му, хвана го подмишница и го поведе към трапезарията.
Стан стоеше със свити юмруци. Устните му бяха стиснати, лицето му — мораво. Мускулите на скулите му трепереха, като че ли стискаше гвоздеи в зъбите си.
— По дяволите, Алекс, копелето можеше да ме убие.
— Нищо ти няма, Стан. Всичко е наред.
— Откъде е взел скапаните патрони?
— Не знам.
— Божичко. Ако някой от съседите е чул изстрелите и се обади в полицията… може да си изгубя работата.
— Добре, добре.
Хванала баща си подмишница, тя отново запя сватбения марш и го поведе по онази дълга пътека на паметта.
— Писна ми от тия глупости! — кресна Стан. — Край! Той си заминава. Повече няма да споря. Когато довечера се прибера вкъщи, най-добре да си е събрал багажа. Ще трябва да решиш, Алекс, с кого искаш да живееш, със съпруга си или с тоя идиот.
4.
След като Стан излезе, Алекс облече Лоутън по тъмнозелени къси панталони и риза с къс ръкав и го настани пред телевизора.
Докато оправяше леглото в спалнята, тя слушаше новините от другата стая. Репортерът разказваше за последната жертва на Кървавия изнасилвач. Служителка в престижна адвокатска кантора. Наскоро разведена, едва предишния месец пристигнала в града. Семейството й в Балтимор я предупреждавало, че в Маями е прекалено опасно, ала тя не послушала родителите си. „Вярваше на туристическите реклами“, изсумтя брат й.
Когато репортажът свърши, Алекс отиде при гардероба, взе банана и го закопча на кръста си. После се приближи до прозореца, извади снимките и ги вдигна към светлината, пет странни йероглифа. „Задъхващата се“, „Прегърбената“, „Мухобойката“, „Маршируващата“, „Полумесецът“. Внимателно ги разгледа една по една, сякаш под силните утринни лъчи можеше да зърне важната подробност, която й убягваше.
Носенето на служебни материали вкъщи нарушаваше правилника на управлението. Ала не бе успяла да се сдържи. Дан Романо имаше право, разбира се. Този случай я измъчваше, смущаваше и без това неспокойния й сън. Нощем често се събуждаше с отговора в главата си, но когато се пресегнеше към него, образът избледняваше и оставаше някъде извън нейния обсег като настойчив предупредителен сигнал.
През последните няколко седмици една по една беше прибирала снимките в банана си и сега навсякъде ги носеше със себе си, вадеше ги, когато оставаше сама, гледаше ги, съсредоточаваше се, опитваше се да установи онзи неосезаем детайл, който не преставаше да я тормози. Отговорът бе във фотографиите, не се съмняваше в това, някъде в ярко осветените изображения. Някакъв ключ, откровение. Понякога й се струваше, че залогът не е само решаването на конкретния случай, че ако успее да открие липсващата подробност, ще намери и разковничето на собствената си безкрайна мъка.
Тези жени нито бяха спали с безразборни партньори, нито бяха поемали излишни рискове. Те бяха искали същото като всички останали, ала в разбираемата си жажда за любов всички те бяха пуснали в дома си един и същ мъж — мъж, чиято истинска същност бяха осъзнали едва в последните мигове от живота си.
Александра виждаше на снимките самата себе си. Виждаше как с ужасяващ педантизъм наместват голото й тяло в съответната поза. Бяха изтекли осемнадесет години, откакто бе напуснала тялото си и се беше издигнала високо в небето, облак от зареден с енергия газ, избягал от физическата си същност. И въпреки че през тези безкрайни години постепенно се бе върнала обратно, вече не беше същото. Обвивката не й бе по мярка. Продължаваше да я измъчва някаква необяснима тревога. Дори годините на тренировки по бойни изкуства — разтеглянето, дълбокото осъзнаване на физическите способности и слабости — не й бяха позволили да си възвърне някогашната си естествена цялост. Беше напуснала тялото си и не се бе върнала напълно. И онази нейна част, която все още продължаваше да се рее свободна, понякога сякаш намираше временно убежище в жертвите, които фотографираше.
Загледана в снимките, Алекс можеше да се превърне в тези жени, проснати на пода на апартаментите си. Да стане също толкова студена и безжизнена, далечна и празна. Тези жени, които вече ги нямаше, които бяха оставили само своите образи, кристали на сребърна сол в химически разтвор върху бяла хартия.