— Искаш ли да разгледаш албума? — Лоутън сковано стоеше на прага.
Алекс припряно прибра фотографиите в банана си и го закопча.
Лоутън държеше албума в дясната си ръка.
— Трябва да тръгваме за „Харбър Хаус“, татко.
— По дяволите, какво ще ми направят, ако закъснея, при директора ли ще ме пратят?
Тя го последва в дневната и седна до него на тъмносиния плюшен диван до източния прозорец, мястото с най-добра естествена светлина в къщата.
Баща й разтвори тежкия албум и го остави наполовина в своя, наполовина в нейния скут.
Големи гланцирани снимки на Сисайд, Флорида, с онези грижливо подредени пастелни дървени къщи с метални покриви, построени край дюните на по-малко от километър от Сийгроув, където Александра бе прекарала един вълшебен август. Принцесата на захарните пясъци. Зад тясната ивица на магистралата синееше Мексиканският залив. Същите онези спокойни води, които в далечината се сливаха с небето.
Сисайд съществуваше едва от десет години, ала през това време бе станал прочут град. Прочут сред архитектите и градостроителите, които го обявяваха за модел на новата Флорида — град, притежаващ изяществото и красотата на една отминала епоха. Лаборатория за по-прости, по-човешки сгради. Известен с автори на пътеписи, които искаха да отведат читателите си на уникално пътешествие в колоритна, измислена страна от миналото. Великолепна смесица от съвременни приумици и стари архитектурни модели. Комбинация от Чарлстън, Ки Уест, Кейп Код и сантиментален блян. Диви храсти и цветя в градините. Никакви изкуствени чимове, никакви косачки.
Тухлени улици, градски площад, прелестни павилиони на плажа и всички онези възхитителни къщи в нежно лилаво и слънчево жълто с много орнаменти, тераси и лъскави метални покриви. Еднаквите архитектурни планове бяха забранени, но всички сгради бяха рожба на един и същ носталгичен сън, стотици различни варианти на идеалната крайбрежна вила. Нямаше ги занемарените дъски, хлътналите подове и ръждивите тенекии, които си спомняше от едно време Алекс. Като че ли всички тези талантливи млади архитекти бяха обединили въображението си, за да създадат минало, което никога не е съществувало. Място, по-съвършено от съвършеното място в спомените й.
Баща й безцелно прелистваше лъскавите цветни снимки и тихо си мърмореше. Преди няколко седмици бе забелязал албума в една книжарница и беше отказал да си тръгне без него. Сега го разтваряше винаги, когато бе разтревожен или смутен. И само няколко минути с тези прости дървени къщи сякаш напълно го успокояваха.
— Знаеш ли защо толкова много ми харесва този албум?
— Да — отвърна тя. — Защото градчето е невероятно красиво. И ведро.
— Не. — Лоутън издърпа книгата от ръцете й и я затвори. Намръщи се, укорително изгледа дъщеря си, после леко се отдръпна от нея.
— Е, кажи най-после, татко? Защо ти харесва албумът?
— Защото ми припомня. Раздвижва паметта ми.
— За какво ти припомня?
Той извърна лице.
— Няма значение. Няма да разбереш. Вие си мислите, че съм забравил всичко. Смятате ме за дете идиотче. Само ми се подигравате.
— Аз не ти се подигравам, татко. Никога не съм ти се подигравала.
— Няма значение. Съжалявам, че повдигнах този въпрос. Да вървим. Ще закъснея за работа.
— Добре.
— Това не е работа. Просто място, където ме водиш. Как се казва?
— „Харбър Хаус“.
— Знам името. Да не мислиш, че не знам името на мястото, където ходя всеки ден? Да не мислиш, че мога да го забравя?
Той остави албума на масичката и се изправи.
— За какво ти припомня албумът, татко? Можеш да ми кажеш.
Лоутън я погледна, сви устни, прехапа ги и ги стисна като капризно момче, отказващо да признае вината си.
— Добре, щом искаш, не ми казвай.
— Припомня ми — каза той и дълбоко си пое дъх, — за мястото, където за последен път изпитах истинско щастие. Там, на онзи бряг.
Беше прекрасно октомврийско утро. Небето на Маями синееше като лъскав порцелан, лек ветрец гъделичкаше дланите, из ясните висини се рееха чайки и чапли.
Александра закара баща си в центъра за възрастни хора на километър и половина западно от южната магистрала. Половината й месечна заплата отиваше при чудесните хора в „Харбър Хаус“, които се грижеха за сигурността и забавленията на баща й по шест часа дневно, пет дни в седмицата.