— Но ти разбираш, татко. Нали? Разбираш ме.
— Естествено. Ти си моето момиче. Познавам те като собствената си длан.
Александра хвърли поглед към него. Баща й тъжно се усмихваше.
— Но, Алекс — загледан право напред, каза той, — никой не бива цял живот да се самонаказва.
— Какво?
— Има и такива неща като помилване за добро поведение.
— За какво говориш, татко?
— Знаеш за какво говоря, Алекс. За онова, което се случи много отдавна. Причината да се захванеш с такава работа.
Тя спря на светофар и се обърна към него.
— И като съм започнал, още нещо. Знам, че понякога съм адски досаден, все повтарям разни неща. Чувам се, но не мога да спра. Все едно че съм дълбоко под вода, а на повърхността плува друг човек и аз го чувам да дрънка всички тия глупости, опитвам се да му извикам да млъкне, обаче когато отворя уста, оттам излизат само мехурчета. Защото съм много надълбоко, нали разбираш, като водолаз. Знам, че е ужасно да ме слушате. И Стан е прав. Аз съм стар глупак. Но не мога да престана да дрънкам, за да си спася живота. Обаче се опитвам. Искам да го знаеш, Алекс. Опитвам се да съм добър. Мъча се да не ви лазя по нервите. Но е трудно. Адски трудно. Водолаз на дъното. Мехурчета.
Той я погледна. За миг очите му замигаха между двата свята, в които живееше. После изгубиха фокус и помътняха. На устните му се изписа глуповата усмивка.
— Напоследък не виждаме често майка ти, а?
Александра дълбоко си пое дъх и спря на паркинга на „Харбър Хаус“. И други дъщери водеха майките и бащите си. Два пъти повече майки. Въпреки че жените бяха с двадесетина години по-възрастни от него, това съотношение се харесваше на Лоутън. Той имаше шест-седем гаджета и винаги се прибираше вкъщи с кутии домашни бисквити.
— Майка ти почина, нали?
— Отдавна, татко. Отдавна.
— Не биваше да криеш от мен. Мога да понасям тежки новини. Повярвай ми, Александра, през живота си съм се справял с много сериозни ситуации. Трябваше да ми кажеш, че майка ти е починала.
Александра отметна косата си назад. Имаше нужда от подстригване. От години не бе ходила на маникюр. От години не си беше купувала нищо луксозно или непрактично.
— Добре, татко. Вече няма да крия нищо от теб. Ще споделям всичко.
Обикновено не си правеше труд да чете вестник. Тази сутрин си купи „Хералд“, само защото искаше да види дали репортерите са се добрали до позите.
Не бяха, идиоти такива. Или съдействаха на полицията. Човек вече не можеше да е сигурен. Напоследък не можеше да се вярва на вестниците. По дяволите, не можеше да се вярва и на нещата, които ги нямаше там.
Обядва рано в „Денис“ на Бискейн булевард. Докато автомобилите профучаваха край него, той бавно четеше статията и слушаше две келнерки да си приказват за последната жертва. Неговата сервитьорка имаше рядка черна коса и дебела талия. И беше висока. Носеше тежък грим и гривни на двете китки. Космите по ръцете й бяха тъмни и по-дълги от нормалното. Той внимателно ги наблюдаваше, докато жената му наливаше още кафе.
— Ужасно, нали? Онази млада жена, искам да кажа.
— За какво говорите?
— Ами за статията, която четете.
Той се вгледа в очите й и не отговори. След няколко секунди келнерката смутено поклати глава и отнесе каната си с кафе и насочи глупавото си дърдорене към друг клиент.
Изнасилвачите и убийците във филмите винаги бяха буйстващи безумци. Живееха в помещения, в които летяха отвратителни насекоми или по стените бяха залепени хиляди ужасяващи изрезки от вестници. Бяха неудачници, носеха смешни дрехи и дебели, омазнени очила. Изнасилвачите във филмите нощем се мъкнеха по курви и стриптийзьорки. Но той не беше такъв. Не следеше новините, много четеше, ала не претендираше, че е интелектуалец. Можеше да е мрачен, но и да се смее. Притежаваше добър вкус за облекло и мебели, стил — съчетание между модерен и класически, беше умен и имаше много приятели, и мъже, и жени. Печелеше добре. Караше двугодишна хонда, най-често срещаната кола по улиците на Маями. Пееше вярно и чудесно разказваше вицове. Винаги гласуваше и даваше приноса си за опазването на околната среда. От време на време ходеше на църква, но не беше фанатик. Държеше се любезно с хората в магазините и кината и беше добър шофьор. Обичаше да яде и пие, но не беше лаком. Посещаваше и закусвални, и четиризвездни ресторанти. Поддържаше спортна форма с вдигане на тежести и тичане. Играеше шах и дартс в един ирландски бар. Хората го познаваха по име, харесваха го и понякога му се обаждаха да поплачат на рамото му, дори го канеха да гледат заедно по телевизията борба и бейзбол. Можеше да отиде навсякъде, без да го забележат. Чувстваше се добре почти във всякаква обстановка.