Ала тъкмо това му беше хубавото на плана. Ако се провалеше, спокойно щеше да се измъкне. Защото никой нямаше да повярва, че изобщо е имало план за обир. Никой нямаше да успее да прозре замисъла зад цялата невероятна бъркотия.
Но на другата везна срещу този незначителен риск бе голямата вероятност от пълен провал. Зависимостта беше обратнопропорционална. Ако осъществеше плана си и направеше всичко точно както трябва, нещата можеха толкова жестоко да се прецакат, че парите да се окажат не където искаше Стан.
Такъв беше компромисът. Незначителен риск, голяма вероятност от провал.
Повечето банкови обири носеха отпечатъка на деветнадесети век. Извършителите им все още живееха в нютоновата вселена. Гравитация, механично мислене, въртящи се зъбни колела и така нататък. Планове, изпълнени като добре смазани механизми.
Но Стан Рафърти щеше да е първият по рода си крадец от постайнщайновата епоха. Съвършено ново явление. Толкова изобретателен, че в следващото издание на „Енциклопедия на престъпността“ дори може би щяха да му посветят цяла глава. Само че никой нямаше да научи името му, тъй като нямаше да го хванат.
Защото, макар че Стан Рафърти спокойно можеше да гушне някъде към два милиона долара, имаше огромна вероятност никой да не разбере, че е било извършено престъпление.
— Абе, приятел — каза Бенито, — толкова си напъваш мозъка, че главата ти започва да пуши.
Стан си погледна часовника.
— Устиска точно три минути и четиринайсет секунди, тъпо копеле. Хайде пак да опитаме, може пък да ги докараш до пет.
— Не ти вярвам, приятел. Аз да споделям всичко с него, да му изливам душата си, всички здравословни проблеми на жена ми, а когато накрая изскочи нещо, той дори не си прави труда да ми каже.
— Включил съм хронометъра, Бенито. Кажи ми, когато си готов да започнеш.
— Върви на майната си. А аз си мислех, че двамата с теб сме близки. Мислех си, че сме приятели.
— Приятели сме. И точно така постъпват приятелите. Уважават личния живот на другия. Разбираш ли?
Бенито си затвори устата и се загледа право напред към рампата за I-95.
Още десет минути и щяха да пристигнат. Десет минути, през които Стан трябваше да реши дали иска да започне живота си наново, или да продължи като безгръбначен неудачник, в какъвто се бе превърнал през последните двадесет и девет години.
6.
Госпожа Скарлет Роджърс, служителка в старческия дом „Съни Пайнс“, беше петдесетинагодишна жена с яркооранжева коса и толкова скована усмивка, че трябваше да е резултат от многобройни неуспешни пластични операции. Скърцайки със зъби, тя приличаше на човек, който току-що е скочил от перваза на двадесететажна сграда и се опитва да запази самообладание. Лоутън си тананикаше нещо под нос, докато Скарлет Роджърс описваше великолепните условия в „Съни Пайнс“. Спортен салон, сауна, вани за хидромасаж, алея за разходки в двуакровата им морава.
— Искам да видя ваните — заяви Александра. Нямаше представа защо го бе казала. Доколкото знаеше, баща й никога не беше използвал вана за хидромасаж и не бе изразявал желание да го прави. Ала тази жена не й харесваше, не й харесваше и мястото, и това беше най-гадното нещо, което й хрумна да пожелае.
Служителката я заслепи с неподвижната си усмивка, повдигна вежди и внимателно я изгледа за миг, като че ли Александра можеше да носи скрита миниатюрна видеокамера. Някоя от онези подли репортерки, които телевизионните канали постоянно изпращат.
— Разбира се — отвърна госпожа Роржърс. — Насам, моля.
Поведе ги по коридор с току-що измит линолеум, покрай спортна зала с басейн и маси за пинг-понг. Алекс забеляза, че масите са без мрежи. Наоколо не се виждаха нито хилки, нито топчета. На пейките или на инвалидни колички покрай стените в коридора седяха жени по пеньоари и престилки. Някои от тях говореха, но като че ли не се водеха истински разговори. Възрастен чернокож мъж клюмаше на инвалидната си количка в дъното на коридора, където госпожа Роджърс спря.
Тя посочи към тежка сива врата.
— Ваните са там вътре. Бих ви ги показала, но в момента може да се използват и не бива да безпокоим хората.
Преди жената да успее да възрази, Александра открехна вратата и надникна вътре. В средата на помещението имаше четири големи пластмасови вани. Всички бяха празни. Сивият килим беше подгизнал, миришеше на мухъл и хлор. В стаята нямаше абсолютно нищо друго.