— Показват Стан — извика Лоутън. — Направил е каша! Голяма каша.
Александра и Лоутън светкавично излязоха навън и тъкмо пресичаха двора на път за болницата, когато едрият мъж слезе от малкия автомобил до тротоара. Алекс хвана баща си за лакътя и го накара да спре. Непознатият блъсна вратата си и заобиколи отпред колата си, за да ги пресрещне.
Беше доста над метър осемдесет и два и носеше широка синя хавайка, сиви джинси и сребристи маратонки. Имаше тъмна, пригладена назад коса и слънчеви очила с рамки от коруба на костенурка.
Докато крачеше по асфалта мъжът не вдигаше очи от земята и подскачаше странно, сякаш се опитваше да избегне пукнатините в цимента.
— Какво обичате?
Той ги погледна и усмивката му угасна.
— Това съм аз, Джуниър.
Лоутън се отскубна от ръката на Александра и се изправи пред него.
— Джуниър Шанрахън — представи се младежът, като отстъпи назад и бавно вдигна ръце, като че ли за да се защити от стареца. — От фотолабораторията.
— Спокойно, татко. Това е един колега от службата.
За миг Лоутън се загледа в ярките ананасови резени, които красяха ризата на Джуниър, после насочи десния си показалец към лицето му.
— Може и да е така, но това момче има нужда от малко възпитание. В този град не се нахвърляш изневиделица на хората, освен ако не искаш да ти натъпчат шкембето с олово.
Алекс се приближи до баща си.
— Спокойно, татко. Той не искаше да ни уплаши.
Джуниър беше вдигнал ръце и показваше на Лоутън празните си длани.
— Извинявам се — каза той. — Нямах намерение да ви стресна. Сигурно трябваше да съм с работната си престилка и мрежичката за коса.
— Какво правиш тук, Джуниър?
— Нали казахте, че бързо ви трябват снимките на Кървавия изнасилвач.
Той извади бял пакет от джоба на джинсите си и отстъпи по-надалеч от Лоутън. После подаде снимките на Алекс.
— Мислех, че искате да ги видите. Затова дойдох.
Александра му махна да ги прибере.
— Виж, съжалявам, Джуниър, но моментът не е подходящ. Трябва спешно да отидем на едно място. Имаме нещастен случай в семейството.
Тя поведе баща си към колата.
— Разработих теория за убийствата, Александра.
Младежът продължаваше да гледа Лоутън така, като че ли старецът се канеше да извади револвер и да го застреля.
— Не сега, Джуниър. Трябва да вървим.
— Адски ми се иска да се измъкна от оная лаборатория и поне веднъж да свърша малко истинска полицейска работа.
— Утре, Джуниър. Разбрахме ли се?
— Да, добре. Става. — И заотстъпва към автомобила си, все още без да откъсва очи от Лоутън. — Приятно ми е, че се запознахме, господине.
Баща й изсумтя.
Джуниър продължи заднешком през тревата, препъна се в тротоара, обърна се и забърза към колата си. Вмъкна се вътре и незабавно потегли.
— Това гаджето ти ли беше? — попита Лоутън. — Онзи, дето се обади по телефона?
— Не, татко, просто един човек от службата.
— Ти си омъжена, нали? За Стан, как му беше името?
— Стан Рафърти.
Тя отвори колата, влезе, пресегна се и отключи дясната врата.
— Ако щеш ме наречи старомоден — каза баща й, докато се качваше в тойотата, — но мисля, че не бива посред бял ден сладко да си приказваш с любовника си пред собствения си дом. Една жена трябва да е по-дискретна.
— Въпросът е служебен, татко. Той не ми е гадже. Изобщо нямам гадже. И не искам да имам.
— Говори каквото щеш, но аз знам какво ти приказвам. Не съм чак толкова стар.
— Направих го — каза на санитаря Стан. — Направих го, мамка му.
— Дръж се, приятел, добре се справяш.
Сирената на линейката виеше, гумите подскачаха по занемарената асфалтова настилка на пътя от Либърти Сити за болницата „Джаксън Мемориал“. Стан лежеше на носилката и кръвта му кипеше.
— Направих го — отново каза той на приклекналия до него кубинец, който наблюдаваше жизнените му функции. — Направо смачках бронираната кола.
— Здравата си я смачкал, приятел, да. — Санитарят усмихнато го погледна. — Съжалявам, че не можех да остана и да събера малко мангизи.
— Направих го — за пореден път изфъфли Стан. — Направих го, мамка му!
Кубинецът бе чувал какви ли не глупости от хора, бълнуващи под влияние на наркотици или обезумели от преживения ужас. Стан навярно можеше да му признае всичко и санитарят нямаше да му обърне внимание. Навярно можеше да му признае за хаоса, за плана, който всъщност не беше никакъв план. Да му признае, че цял живот е чел за престъпления, само за да може да стигне до този върховен момент. Навярно можеше да му признае, че е удавил Бенито. Да му признае какво е почувствал, когато куриерът е престанал да диша и се е превърнал от борещо се човешко същество в безжизнена плът. Навярно можеше да признае цялата истина на този дебел кубински санитар: че Стан Рафърти вече е един от най-великите престъпници на света.