— Уф, страхотно — изпъшка Алекс.
— Ще се преместя — каза баща й. — Ще замина на север, за да мога да гледам как листата променят цвета си. Липсват ми тия проклети листа, въпреки че всяка есен получавам пришки от дръжката на греблото. И после пришките стават на мазоли. Показвал ли съм ти мазолите си?
Лоутън протегна длани и Александра уморено кимна. Кожата му беше съвсем гладка.
— Не е лесна работа да събираш листа. Щом свършиш, трябва да изгориш огромните купчини. Натрупваме ги в крайпътните канавки, запалваме ги с кибрит, стоим там и внимаваме огънят да не се разпространи. Така се събират листа в Охайо.
Александра седеше на твърдата пейка. Дланите й все още миришеха на лук и все още носеше бермудите на зелени и черни квадратчета и бялата блузка без ръкави. Беше избрала тези дрехи, защото веднъж бяха заслужили един от редките комплименти на Стан. Струваше й се, че ги носи вече цяла година, решена да възроди брака им.
Загледана в суматохата, която цареше в чакалнята, Алекс слушаше телевизионните водещи да разказват за другите ужаси от деня.
— Ранен ли е някой? — попита я баща й.
— Стан е пострадал.
— Познаваме ли го тоя Стан?
— Това е мъжът ми, татко. Мъжът ми е катастрофирал.
— Аха. Жалко.
На телевизионния монитор спортният репортер протегна микрофон към новия член на отбора на „Делфините“. Лицето му бе потно и зачервено.
— Вече може ли да си ходим? — попита Лоутън. — Искам да вечерям.
— Трябва да изчакаме Стан да излезе от операционната, за да се уверим, че е добре. И да сме тук, когато дойде в съзнание.
— Гладен съм.
— Мога да ти донеса нещо от автоматите. Искаш ли да залъжеш глада си с бисквити със сирене?
— Когато натрупаш листата на купчини — каза той, — се засилваш, мяташ се отгоре им по корем и изобщо не боли. Това му е най-хубавото. Да се мяташ по корем върху меките купчини. И да се заровиш вътре. Мирише на прах и дървета.
Александра го прегърна през рамо.
— Ще ти донеса бисквити, татко. Искаш ли нещо за пиене, кока-кола или спрайт?
Започнаха националните новини. Показаха същите кадри — хора, грабещи монети и банкноти. Водещият репортаж.
— Защо никой не ми каза какво се е случило?
— Какво да ти каже, татко?
— Че майка ти е умряла. Да не си мислиш, че трябва да ме пазиш?
— Това беше отдавна, татко.
— Добре тогава — отвърна Лоутън. — Как се е удавил?
— Какво?
— Партньорът на Стан. Как се е удавил?
— Колата се е блъснала в противопожарен кран и предполагам, че се е напълнила с вода. Човекът трябва да е бил в безсъзнание.
— Звучи ми подозрително някой да се удави на градска улица. Противопожарен кран или не, пак ми се струва съмнително. Ако бях на твое място, щях да се поразровя в тая история, Александра.
8.
Ема Лий Потс почука четири пъти на сивата врата, застана пред шпионката и широко се усмихна.
— К’во искаш? — без да отваря, попита Норман Франкс.
— Аз съм, Ема. Видях нещо, което може да те интересува.
Тя отметна един къдрав рус кичур от лицето си и продължи да се усмихва обещаващо.
— Значи си видяла нещо.
— Да, с оная бронирана кола. Пусни ме вътре, Норман. Ще ти разкажа всичко. Заслужава си, гарантирам ти. Можеш да спечелиш.
Изтече половин минута, докато мъжът започне да отключва вратата. Ключалките бяха пет и всички бяха адски сложни.
В осем и половина вечерта коридорът пустееше. Две разбити електрически крушки, гангстерски графити с червен и син спрей в дъното. И все пак два пъти по-хубаво от нейния блок оттатък Второ авеню.
Ема носеше бялата си риза от службата и срязани джинси, показващи почти целите й бедра. Беше без сутиен и тъмните й зърна ясно прозираха през памучната материя. Гърдите й не бяха едри, всъщност дори бяха малки, но бяха твърди и щръкнали и досега нито един мъж не се бе оплаквал.
Ризата вече беше суха, ала от осем сутринта до края на работния ден бе подгизнала от пот и хлорирана вода от басейните, които чистеше. Започваше от югозападния край на града, големи скъпи къщи, чиито собственици й плащаха по двеста на месец, за да изгребва листата и да изсипва вътре химикали с безумна надценка. Компанията й осигуряваше жълт пикап, с който й позволяваха да се прибира вкъщи, по цял ден стоеше на слънце и чист въздух в задните дворове на богаташите, така че работата всъщност не бе лоша, макар да получаваше минималната работна заплата.