И това се повтаряше почти всеки път.
Но това не бе спряло баща й. Норман беше единственият му „приятел“, единственият човек в квартала, който не му се подиграваше, че бял се е оженил за чернокожа островитянка. Останалите съседи се отнасяха към него с презрение.
Когато преди три години старецът умря от рак на стомаха, Ема пое бизнеса от него и започна да носи на Норман краденото от богаташките къщи, в които работеше. Велосипеди, инструменти, касетофони, всевъзможни неща, които хората просто оставяха в дворовете си или точно зад плъзгащите се врати. Той й плащаше повече, отколкото можеше да получи другаде. Но въпреки всичко това отношенията им никога не надхвърлиха тридесетте секунди в коридора. Предаване на стоката, изчакване на парите и дим да я няма. Норман се държеше на разстояние, колкото и Ема да се опитваше да го очарова.
Той не контактуваше със съседите, не пазаруваше в местните магазини, вечер не седеше пред входа и не пиеше бира като останалите мъже. Не само защото беше бял. Наблизо живееха още неколцина бели и всички те дружаха с неграта, повече или по-малко приети в обществото на несретниците. Ала не и Норман. Дори не отвръщаше на поздравите. Просто вървеше като в транс и хората се отдръпваха от пътя му като пред товарен влак.
Норман престана да се бръсне за миг и насочи черните си очи към Ема.
— Е?
— Прибирах се от работа, видях оная кола на „Бринкс“ и спрях да погледам. Нали си чул какво се случи?
— Чух.
Той изплакна последните следи от крем и се избърса с дебела жълта хавлия. Отново я погледна, този път с едва забележим проблясък на интерес.
— Е, докато гледах, един човек се приближи до бронираната кола и почука на прозореца.
Норман отвори капачката на дезодоранта си и намаза косматите си подмишници.
— След няколко секунди навън се появиха два бели чувала. Човекът ги взе и си тръгна с тях.
Норман се погледна в огледалото, затвори дезодоранта и го остави на лавицата в банята. Известно време продължи да се взира в отражението си. Гърдите му се надигаха и спускаха. После пусна водата, напълни шепи, наплиска лицето си и отново се избърса.
Накрая натърка бузите и косата си с „Олд Спайс“.
Кимна към огледалото, на лицето му за миг се изписа нервна усмивка и изчезна в обичайното му мрачно изражение.
Ема се отдръпна от вратата. Едрият мъж просто стоеше пред огледалото.
— Никой друг ли не го видя?
— Не, струва ми се. Всички бяха адски заети да гонят парите.
— Защо идваш тук?
— Реших, че може да се заинтересуваш. Като допълнителна работа. Ако действаме бързо, може да получим нещо от крадците.
— Казала ли си на някой друг?
— Не.
— Мъж или жена?
— А?
— Човекът с парите.
— Хм, не съм сигурна. Носеше дъждобран и блузон с качулка отдолу. И тъмни очила.
Ема вдиша аромата на „Олд Спайс“.
— Два чувала ли бяха?
— Два, да.
— Къде отиде?
— До една кола, паркирана под моста. Синя хонда „Акорд“. С ръждиво петно на задния капак. И с тъмни стъкла.
— Проследи ли го?
— Донякъде, обаче го изгубих.
— Видя ли номера?
— Да, забелязах го.
Норман съвсем леко сви рамене. И продължи да се мръщи на образа си в огледалото, като че ли все още не бе свикнал с грозното си лице.
— Всъщност си го спомням. Отлично си го спомням. Записах си го ето тук. — Ема Лий се почука по челото.
— Казвай.
— Ей, чакай малко. Не бързай толкова.
Тя погледна назад към стаята, към знамето на Конфедерацията, към картината на Иисус и снимките на Мартин Лутър Кинг, Марлон Брандо, актьора, който играеше ролята на Арчи Бънкър по телевизията, и онази на Мерилин Монро. Във вратата беше забит голям ловджийски нож. Защитната система на Норман.
— Първо трябва да си поговорим. Да установим отношенията си. Щом ще сме партньори, трябва да се опознаем.
Когато Ема отново се обърна, Норман стоеше пред нея. Устните му бяха дебели и отблизо се виждаше, че е пропуснал две петна по шията си, два тъмни участъка, покрити с четина. Под линията на яката стърчаха гъсти косми. Сянката на брадата му стигаше почти до очите. Самите му очи изглеждаха празни, като на човек, нееднократно претърпял лоботомия.
— Партньори ли? — попита той.
Ема отстъпи назад.
— Може би трябва да си тръгна — каза тя. — Да отида в полицията и да разкажа какво съм видяла. Така постъпват добрите граждани.