Младата жена отметна кичур коса от лицето си. И с лявото си око направи трика, който бе научила. Не точно намигане — леко потрепване, толкова бързо, че никой не можеше да е сигурен дали тя флиртува с него. Майка й владееше този уличен номер до съвършенство и Ема години наред го беше упражнявала пред огледалото. До този момент го бе изпитвала няколко десетки пъти и винаги беше постигал желания резултат. Все едно да хвърлиш сурово месо в басейн с акули.
Норман тежко преглътна и адамовата му ябълка подскочи, но нищо повече.
На устните на Ема се изписа лека усмивка.
— Мислех си защо по новините не споменаха за награда. Според мен хората в „Бринкс“ не знаят, че са ги обрали. Смятат, че колата им е катастрофирала и че шайка бедняци са отмъкнали парите. Но не подозират, че са жертви на измама.
Норман отново преглътна и се обърна към огледалото.
— Слушам те.
— Защо си изрязал очите на тези снимки и си им залепил нови? Да не си падаш по нещо шантаво?
Той леко завъртя глава и я погледна. После вдигна очи към снимките.
— Не знам.
— Може би си решил, че не е зле да се видят с очите на другите.
— Бях пиян.
— Например да дадеш на Мартин Лутър Кинг едно око от Либръс и едно от Мерилин. За да видят част от света така, както иначе не биха могли.
Норман не отговори, просто продължаваше да зяпа фотографиите.
Ема направи половин крачка надясно и се озърна назад към спалнята.
— В теб има нещо доста страшничко, Норман. Направо зловещо.
— Кажи ми номера.
— Беше невероятно. Катастрофира кола с пари и всичките ни мили съседи се нахвърлят да грабят. От небето падна гърне със злато и, господи, всеки гледа да вземе каквото може. Стоят си и зяпат телевизионните камери, хилят се и разправят какъв късмет извадили, че колата катастрофирала. Защото ако същото това нещо се беше случило в предградията, дето ходя да чистя басейни, е, ония възпитани хора за нищо на света нямаше и да си помислят да застанат на четири крака, за да събират банкнотите и монетите. Не, щяха да се обадят на адвокатите си и да ги пратят те да ги събират вместо тях.
Долната устна на Норман потрепна, сякаш се опитваше да си спомни как да се усмихне.
— Не си много приказлив, а, Норман? Винаги си лаконичен и кратък.
Той просто я гледаше с безизразно лице.
— Предполагам, че си от ония хора, дето са на принципа „колкото по-малко, толкова по-добре“. Максимум четири-пет думи. През целия си живот не си произнасял цяло изречение, никога не си използвал вметнат израз. Както оня Хемингуей в училище, ония негови скапани немногословни истории. Всичките му герои приказват като теб, Норман. Три-четири думи най-много, като че ли всяка сричка е бъбречен камък, който се мъчат да изкарат. Е, нищо де. За това пък аз дрънкам за двама. Та не се бой — няма да ме дразниш, нищо подобно. Ще те изтърпя. Може би някой път трябва да опитам да се огранича до три-четири думи на изречение, да видя дали ще успея да изтрая един-два дни.
Норман мълчеше и я гледаше така, сякаш от нея му се приспиваше.
— Знаеш ли кое същество има осемнайсет колена и бяла кръв?
— Бяла кръв ли?
— Да, осемнайсет колена и бяла кръв. Това е гатанка.
— Не знам.
— И просто ще се признаеш за победен, а? Няма ли поне да дадеш някакво предположение? Уф, я стига, Норман! Помисли. Напъни си въображението. Звучи като някакво извънземно, нали? Осемнайсет колена и бяла кръв.
— Извънземно ли е?
— Не — отвърна Ема. — Не е извънземно. Ето какво е.
Тя повдигна капака на джоба на ризата си и извади хлебарката за зеления конец, който бе залепила за създанието. Като каишка. Другият край на конеца беше завързан за най-горното й копче.
— Норман Франкс, запознай се с Ейми. Аз я кръстих така. Щото прилича на моето име. Не че не можех да измисля друго. Искам да кажа, достатъчно съм находчива, за да се сетя за нещо по-хубаво, обаче ми се стори подходящо. Ема жената и Ейми хлебарката.
Докато насекомото размахваше дългите си пипала, Ема го спусна за конеца на черния чаршаф върху леглото на Норман и го остави да лази по гънките. Ейми незабавно се скри под възглавницата и Ема трябваше да я издърпа, преди да е навлязла прекалено навътре.
— Притесняват ли те хлебарките, Норман?
Той я изгледа за миг. Очите му бяха толкова кухи, че спокойно можеха да принадлежат на восъчна кукла.