Още две крачки и видя, че момичето е излязло от стая триста и дванадесет.
За миг се поколеба в коридора, загледана в отдалечаващата се фигура, после отвори вратата и надникна вътре. Стаята беше единична. Стан лежеше отпуснат на възглавниците и сякаш спеше. Алекс затвори вратата.
— А сега накъде?
Тя дълбоко си пое дъх, въздъхна и поведе баща си за лакътя по коридора към сивите врати, които все още се люлееха след излизането на младата жена. Навън имаше асансьор и светещите цифри показваха, че се спуска надолу към първия етаж.
— Хайде, татко, да побързаме.
Заслизаха по стълбището и слава богу, баща й не се бавеше, не задаваше въпроси. Изглежда нямаше търпение да напусне сградата. Алекс се укори за импулсивното си поведение. Да се втурне след някакво момиче, което е видяла да излиза от стаята на мъжа й. Това беше лудост. Жената сигурно бе объркала стаите и несъмнено засрамено беше излязла. И въздушната целувка бе само жест на извинение.
Когато стигнаха долу Алекс спря и се замисли.
— Да не си забравила къде си паркирала?
— Не, помня къде е колата.
— Е, тогава какво чакаш? Да вървим. Толкова съм гладен, че мога да изям цял слон. Или беше кон? Слон или кон?
— Кон.
— Няма логика. Ако си гладен, ще искаш да изядеш най-голямото нещо, което видиш. Слонът е много по-голям от коня. Прав ли съм?
— Прав си.
— Обаче е трудно да изядеш цял слон, колкото и да си гладен.
Когато отвори вратата, Алекс чу наблизо рев на автомобилен двигател. Тя забеляза, че стрелките за изхода сочат наляво, хвана баща си подръка и се запъти натам.
Докато Лоутън продължаваше да мърмори за това колко било трудно да изядеш слон, Александра чу, че зад тях се приближава кола. Тя съвсем леко завъртя глава и видя синя хонда „Акорд“ на пет-шест години с ръждиво кръгло петно на задния капак. Прозорците бяха тъмни и на слабата светлина на паркинга не се виждаше шофьорът.
Алекс зави надясно и прецени разстоянието така, че двамата с баща си да минат на три-четири метра от спрялата на бариерата хонда. Прозорецът се спусна и да, зад волана седеше същата русокоса жена. Александра се обърна, мина зад колата и прочете номера. ALP 290.
— Изгубихме ли се? — попита баща й.
— Не.
— Стан е крадец. И убиец. Имаш късмет, че е ранен, защото сега можеш да избягаш. Адски изгоден момент, ако питаш мен.
— Прибираме се вкъщи, татко. Утре сутрин ще дойдем при Стан.
— Съвсем си изпуснах вечерята — каза Лоутън, докато се качваха обратно по стъпалата към улицата. — Умирам от глад. И мога да изям цял балон.
Тя спря и втренчено го погледна. Лицето му бе безизразно и Алекс тъкмо се канеше да продължи, когато на устните му грейна усмивка.
— Шегувам се. Игра на думи. Кон, слон, балон.
Александра намръщено поклати глава.
— Сърдиш ми се — рече баща й.
Тя се усмихна криво.
— Понякога си много забавен. Знаеш ли, татко?
— Знам. Винаги съм бил забавен. Такъв съм си по рождение.
Наближаваше полунощ. Единствената електрическа крушка, която й позволяваше да вижда, мъждукаше в коридора. Той лежеше на дивана с игла, дълбоко забита в голямата артерия на лявата ръка. Тръбата на системата стигаше до прозрачната пластмасова торбичка на голия под, в която вече се бяха влели около триста кубика. Още три-четири минути и щеше да е пълна.
Тя стоеше на прага, стиснала нова еднолитрова бутилка водка за гърлото. Вече бе ударила няколко големи глътки. Когато се приближи, той видя, че се олюлява.
— Пак си убил момиче, нали?
— Да. Искаш ли да ти разкажа? Кървавите подробности?
— Не.
— Тази беше много тъжна.
— Престани. Не искам да слушам.
— Когато проникнах в нея, тя се разплака като дете. Бедното момиченце, хленчеше на пода на хубавото си жилище. Преструваше се на разстроена, на уплашена, но истината беше в очите й. Опитват се да те измамят със сълзите си, с молбите си, но аз виждам в душите им. Зад хлипането й видях гнева й. Видях нейната ненавист, желанието й да ме убие.
— Престани.
— О, я стига. Харесва ти, майко. Знаеш, че ти харесва. Аз съм твоят прозорец към света. Аз съм личната ти сапунена опера.