Тя запремигва и се опита да фокусира очите си.
— Тази кръв, дето я събираш, това е кръвта, която оставяш при момичетата.
— Да, да. Точно така. Много добре, мамо. Оставям я на местопрестъплението. Защо го правя, мамо? Спомняш ли си какво ти казах?
— Ти си Кървавия изнасилвач. Убил си пет момичета.
— Браво бе! Не си толкова шантава, на каквато се правиш.
— Ще гориш в ада цяла вечност. Право там ще отидеш.
— Е, значи пътуването няма да е дълго, нали? Само до съседния ъгъл.
На прозорците в дневната на майка му имаше решетки. Както и на всички останали прозорци в малката къща. Бяха му стрували повече от цялата сграда. В съседната къща продаваха хероин. Там се беше научил да използва иглите. Докато висеше на онова зловонно място при наркоманите, той бе наблюдавал техните примитивни турникети, беше гледал как притискат вената, за да я накарат да се подуе. И внимателното вкарване на острата стомана в деликатния кръвоносен съд.
От другата им страна имаше изоставен сив склад. Люпилня за плъхове. Стотици гризачи влизаха и излизаха от разбитите прозорци. Дървената къща на майка му се намираше в центъра на града и в същото време бе напълно изолирана, сякаш беше на луната. Тя имаше дъбови подове и дебели стени, покрити с мазилка, къща на първозаселници, последната от рода си край река Маями. Навярно можеше да пише на Историческото дружество и да поиска месингова плоча за вратата. И да даде на къщата някакво надуто име. Алма Матер.
— Пийни си още, мамо. Ще ти подейства успокоително, ще те затопли отвътре.
Тя трепереше на прага, временна треска в тази топла вечер. Носеше дрипавия си пеньоар. Син на жълти метличини. През последните няколко месеца съвсем се бе оръфал на коленете й.
Позволяваше й да носи тази дреха, само защото не искаше да гледа голите й кокали, когато идваше да я види. Косата й беше жълтеникавобяла и напоследък се бе сплъстила на мазни кичури около лицето. Не беше се къпала от месеци. Всяка седмица й носеше кашон консервирано овнешко с ориз за кучета, сам отваряше консервите и взимаше капаците със себе си. Не можеше да й позволи да си пререже вените с острия ръб.
Доколкото можеше, бе обезопасил къщата срещу самоубийство. Дюшек без чаршафи. Никакви електрически кабели. Разбира се, тя винаги можеше да се удави в тоалетната. Или да строши нещо стъклено и да си пререже гърлото. Но майка му се намираше в такова алкохолно опиянение, че едва ли можеше да се съсредоточи достатъчно, за да изпълни какъвто и да е план.
— Защо вършиш тези неща?
— Какви неща, мамо?
Тя облиза с език ъгълчетата на устата си.
— Убиваш тези момичета. Държиш ме затворена. Защо го правиш?
— О, ти не си затворена, миличка. Винаги можеш да излезеш. Само кажи и ще отключа вратата. Можеш да обикаляш квартала, да се правиш на лошо момиче под магистралата, да се качиш на самолет за Таити, каквото поискаш. За вас всичко, госпожо.
Тя тихо изпъшка, затвори очи, вдигна бутилката към устните си и отпи голяма глътка. Задъха се, после се обърна и потъна в тъмната къща. Навярно отиваше на западния прозорец да зяпа наркоманите.
Когато торбичката с кръв се напълни, той извади иглата, притисна към ръката си памуче, напоено със спирт, после го хвърли на пода. Стисна края на системата и го защипа с метален пръстен. Занесе торбичката в заключения с катинар килер в дъното на къщата и я остави при другите в малкия хладилник.
За миг на слабата светлина на малката крушка се вгледа в пълните с кръв опаковки. Собствената му жизнена течност, заредена с мрачните тайни послания на дедите му, писма, надраскани преди векове, запечатани в бутилки, хвърлени в плазмено море и плавали по течението поколения наред, докато накрая бяха изхвърлени на брега в краката му. И той ги беше отварял една по една, бе чел кратките изречения, обобщението на тяхната древна мъдрост, техните далечни и безплодни призиви за помощ, безумните им заповеди, брътвежа им. Това беше единственото му наследство, тази богата, гъста течност.
Той се взираше в четирите лъскави торбички кръв.
Дотук шест. Оставаха още четири.
10.
— Дъщеря ми търси номера на една кола, Сузи. Трябва й адресът на нейния собственик.
Баща й подаде листа хартия на пълната жена. Днес Лоутън Колинс, Бог да го благослови, беше с всичкия си. Сякаш бе уловил вибрациите на Александра и беше решил, че трябва да компенсира поведението си, да се вземе в ръце, сякаш инстинктивно усещаше, че ако поне единият не запази здрав разум, скоро и двамата ще пострадат. Някакъв природен закон на симбиозата — по-малката лудост временно отстъпва на по-голямата.