Александра можеше да получи името и адреса на собственика на автомобила от всеки компютър в собствения й офис, но не искаше някой от любопитните й приятели да се надвеси над рамото й и да започне да я разпитва. Пък й баща й я бе уверил, че Сузи Куевас му дължи достатъчно услуги, за да изпълни тази проста и бърза операция.
Сузи вдигна поглед от компютъра си и дръпна от цигарата си без филтър. На стената зад нея висеше голям червен надпис „СГРАДА С ЧИСТ ВЪЗДУХ“, но на бюрото пред нея имаше пепелник, препълнен с угарки.
Преди половин век естественият цвят на косата на Сузи трябваше да е бил червен, но сега, след като я бяха напуснали повечето й протеини, тя имаше силен металически оттенък. Жената ги гледаше през тежки черни очила с рогови рамки, сякаш купени преди двадесетина години от магазин за преоценени стоки. Стъклата бяха толкова дебели, че куршумите сигурно щяха да рикошират в тях.
— Струва ми се, че вече си пенсионер, лейтенант Колинс. Нямаш право да ползваш услугите на управлението.
— Трийсет години, Сузи. Трийсет години на улицата.
— Спомням си, че присъствах на банкета по случай пенсионирането ти. Не съм била на купон с по-кофти храна. По уредбата дънеше рап. Отвратително!
— Аз съм човек със скромен вкус, Сузи.
— Чух, че си бил болен.
— Имах известни проблеми — отвърна Лоутън. — Нищо, което да не може да се излекува с проверката на един регистрационен номер.
— Не мога. Не е законно. За всяка такава проверка трябва да изписвам тонове бумаги.
— Е, не искам да участваш в нещо, за което после ще се чувстваш виновна. Остави сърцето си да определи решението ти.
Александра видя, че жената се взира в баща й. И преди го бе наблюдавала да манипулира хората, да изтръгва истината от тях, лекичко да ги побутва насам-натам, докато постигнеше своето. Майка й го наричаше „майстор на манипулацията, психологически стратег“. Лоутън твърдеше, че не знаел за какво говори тя. Просто колкото можел по-добре излагал позицията си и я сравнявал с аргументите на противника си.
Сузи почука с гумичката си по бюрото.
В коридора зад тях гъмжеше от полицаи, секретарки и нехайно облечени прокурори. Алекс се мъчеше да крие лицето си. Познаваше повечето по име.
— За какво ви е? Да не би някой да ви е засякъл по пътя и да искате да му натриете носа?
— Не, нищо подобно — отвърна Лоутън. — Нямаше да ти губим времето с нещо толкова дребно, Сузи.
— Семеен проблем? Опитвате се да откриете другата жена, така ли?
— Добре, по дяволите — намеси си Алекс. — Да, така е. Другата жена. Трябва да поговоря с нея, да разбера какво става. Ще ни помогнете ли, Сузи, или да си вървим?
Жената я погледна, дръпна от цигарата и всмука бузите си така, като че ли бе сламка, потопена в най-гъстия шоколадов шейк на света. Дълбоко вдиша дима, после с наслада го изпусна. Въздухът помежду им стана синкав.
— Хубава жена като вас. Защо ще ви мами мъжът ви?
Лоутън опря лакти на гишето, наведе се напред и чаровно се усмихна.
— Не че не сме го виждали, а, Сузи? Двамата с теб безброй пъти сме виждали да се разиграва тази тъжна драма. Красива съпруга, мила, възпитана, усърдна и грижовна, отлична готвачка. Мъжът го засърбява оная работа и хоп, започва да кръшка. Просто е необяснимо. И няма лек за женската болка. Единствената утеха е жената да получи колкото може повече информация, преди да откъсне ташаците на оня идиот.
Докато Сузи гледаше Лоутън, устните й леко се свиха в усмивка.
— Ти си стар мошеник, Лоутън Колинс. Ловък старец с меден език. Но наистина не трябва да го правя, нали разбираш, ти си пенсионер и така нататък.
Алекс се провря пред баща си, вдигна дясната си ръка над гишето и силно удари с юмрук. Сузи се ококори зад дебелите стъкла на очилата си.
— По дяволите, Сузи. Набери номера и ми дай името. Стига глупости.
Сузи Куевас облиза червените си устни и дълго гледа Алекс. После устните й се разтеглиха в усмивка, като че ли още отначало се бе опитвала да предизвика тъкмо такъв изблик.
Тя натисна шестте клавиша с гумичката на молива си и удари ентър. Алекс хвърли поглед към баща си. Очите му блуждаеха разфокусирано по отсрещната стена. Беше се уморил и отново потъваше в смута на безкрайната си унесеност.