Сузи Куевас хрипливо се изкашля. Когато си пое дъх, тя посочи екрана, прокара пръсти по редовете и без да вдигне поглед, каза:
— Дженифър Макдугъл, живее на Лийфи Уей две хиляди седемстотин и девет в Коконът Гроув. Лъскав квартал. Може би тъкмо това е причината — нафукана мадама, която го привлича с парите си.
— Когато горях листа — обади се Лоутън, — миришеше страхотно. Златисти, червени, оранжеви, приятно пращящи. Захарен клен, дъб и бреза. Няма по-приятно ухание.
Алекс го прегърна през раменете.
— Какви листа? — попита Сузи.
— Не бива да се криеш в купчините. Опитвал съм няколко пъти, обаче мама идваше с остра пръчка и силно мушкаше. И под ризата и бельото ми винаги се навираха парченца листа. После полудявах от сърбеж.
— Какво му е? — обърна се към Алекс жената.
— Нищо му няма, добре е. Благодаря ви, Сузи. Много ви благодаря за помощта.
Александра избра да отиде в Гроув по Бейшор Драйв, по-бавен, заобиколен и сенчест път. Искаше да помисли, да нарисува картина в главата си, да реши какво ще прави на Лийфи Уей номер две хиляди седемстотин и девет. Посред бял ден. Слънчев и ясен. Около двадесет и осем градуса. Трябваше да е в „Джаксън Мемориал“, да държи ръката на Стан. Да го успокоява, да изпълнява съпружеските си задължения. А тя дори още не го беше видяла — своя ранен съпруг.
Може би на Лийфи Уей щеше да почука на вратата, да се изправи на прага заедно с Лоутън и тримата щяха да обсъдят аромата на горящи листа в някогашен Охайо. Или просто щеше да удари един на русокосото момиче и после да каже нещо жестоко: „Аз съм жена му, мръсница такава“.
Лицето й пареше. В мозъка й прииждаха вълни, в гърлото й бе заседнала буца като юмрук, която й пречеше да диша. Предното стъкло като че ли потъваше в кървавочервена мъгла. Двамата със Стан отдавна се отдалечаваха от бреговете на брака си и се изненадваше, че вероятността той да й изневерява кара кръвта да пищи в ушите й.
— Предупреждавах те — каза баща й. — Предупреждавах те какво е намислил Стан. Но ти не искаше да ме послушаш.
Алекс спря на червен светофар срещу болницата „Мърси“.
— Трябваше да го застрелям, когато имах възможност — продължи Лоутън. — Днес няма ли да ходим в „Харбър Хаус“? Трябваше да получа кутия шоколадови бисквити. Илейн Дилашоу ми ги пече. Те са ми любими. Шоколадови бисквити с кокос и стафиди. Илейн им слага какво ли не, даже орехи, ако съм послушен. Трябва да отида до „Харбър Хаус“ и да си взема бисквитите. Къде отиваме?
— При една приятелка на Стан.
— При гаджето му ли?
— Така изглежда.
— Но той е женен. Стан е женен. Знам го. Нали завърза възела с дъщеря ми в „Сейнт Джуд“. Онзи ден в църквата имаше чайка. Това беше поличба. Навремето го знаехме, но го забравихме. Лоша поличба, определено.
Упоен със сутрешната си дажба тиленол и кодеин, Стан зяпаше голата стена и чакаше сънят да го обгърне. В наркотичното си вцепенение той си представяше живота на Едуард У. Грийн, роден през 1833 година, първият човек, обрал банка в Америка. Тридесетгодишният Еди Грийн бил директор на пощата в родното си градче край Бостън. Осакатен в младостта си, Еди станал мрачен и порочен мъж, започнал да пие и задлъжнял.
Две седмици преди Коледа на 1863 година той влязъл в местната банка и видял, че там е само седемнадесетгодишният син на президента й. В главата му се разразила буря. Той изтичал до дома си, взел пистолет и се върнал обратно. Втурнал се вътре, прострелял младежа два пъти в лицето, взел пет хиляди долара и избягал. Изтекли два дни, преди идиотът да се сблъска с първия принцип на Стан Рафърти. Започнал да пилее пари, като кой знае защо си мислел, че никой няма да го забележи в това малко градче.
Ала полицията почукала на вратата му и го разпитала. Еди веднага си признал и след един месец го екзекутирали. Страшно бързо.
Нещо в този случай винаги бе привличало вниманието на Стан. Спонтанността. Бърза жестока постъпка. Без план, без предварително обмисляне. Бум-бум, бягаш вкъщи и броиш парите. Разбира се, последиците далеч не бяха привлекателни. Полицията го пипва, задава му няколко въпроса и той се предава. Край. Какъв елементарен, едноизмерен свят. Първобитната Нютонова вселена на престъпността. Удобна и уютна. Нищо общо със съвременността. Видеокамери, ДНК тестове, космическо сателитно заснемане. Можеха да върнат филма, да видят в кое платно се движи онзи червен мустанг, да изчислят скоростта му и траекторията на бронираната кола след завиването й по рампата.