— Разказвай, Алекс. Какво има? Какво се е случило?
Александра се отдръпна назад и двете седнаха на масата в бокса. Габриела хвана дланта й в своите и Алекс започна разказа си. За Дарнъл Флинт. Изнасилването и прикритието. Заплахата на Стан да я издаде на полицията. Накрая Габи се отпусна назад на стола си и заопипва джоба на ризата си, сякаш търсеше цигарите, от които отдавна се бе отказала. Тя вдигна поглед към тавана и въздъхна.
— Леле…
— Мрачна история, а?
— Мрачна, да. Но поне сега разбирам.
— Какво разбираш?
— Как си допуснала грешката да се омъжиш за Стан. Защото си получила травма като дете. Била си тежко наранена и не си се излекувала, това е нарушило преценката ти за мъжете.
— Струва ми се, че имаш право.
— През всички тези години мълчах. Приятелите не казват такива неща. Пък и нямаше да има смисъл. Колкото и да се обичаме, мисля, че нямаше да запазим приятелството си. Но още отначало ми беше ясно, Алекс, че на този мъж му липсва нещо важно. В емоционално отношение той е на равнището на петнайсетгодишно момче.
— Прекалено великодушна си.
— Е, тогава дванайсет.
Двете се засмяха. Ала смехът им бързо утихна. Габриела се изправи от масата и отиде при хладилника.
— Трябва да заведеш баща си на сигурно място.
— Знам. Това е най-важното.
— Аз бих го взела при себе си, разбира се, но Стан ще го потърси първо тук. Ще ме намери. Знаеш, че е така.
— Знам, Габи. Не тук. Трябва да заведа татко другаде, далеч от Маями и да се уверя, че е в безопасност. И после ще се върна, готова за бой. Ще оправя тая работа със Стан. И с Дарнъл Флинт. Време е да реша проблема. Отдавна трябваше.
— Решила ли си къде ще отидеш?
— Да.
— Не бива да ми казваш. Ако по-късно ме разпитват, не искам да лъжа. Можеш да ми се обадиш, когато стигнеш там, и да ми съобщиш, че си добре.
— Кога ще свърши всичко това, Габи? Просто продължава и няма край.
Габриела мъчително преглътна и се насили да се усмихне.
— И аз често задавам този въпрос.
— Няма край, нали? Щом се случи нещо лошо, всичко се променя. Не можеш да се върнеш обратно, да пренавиеш лентата, да започнеш наново.
— Не, но можеш да преживееш много повече трудности, отколкото си мислиш, Алекс. Поне това научих. Можеш да намериш щастие, няколко секунди тук, няколко секунди там. Но все пак е щастие. Все едно че скърбиш за нечия смърт. Струва ти се, че никога няма да го преживееш, но всичко минава. Продължава да те боли, но пак се научаваш да дишаш, дъх по дъх. Трябва.
— Когато татко се разболя — каза Алекс, — попрочетох нещо от книгите му. За паметта и неговата болест, нали разбираш. Описваше се един случай, пациент, когото наричаха господин М. Трябвало да го оперират, за да го излекуват от епилепсия. Та случаят станал много известен, защото неговият лекар експериментирал с радикални лоботомии и опитал съвсем нова процедура. Искал да види какво ще стане, ако извади голяма част от мозъка на пациента. Затова пробил дупка в черепа на господин М. и изсмукал парче, голямо колкото юмрук. Хипокампуса му.
— Господи!
— Когато дошъл в съзнание, господин М. нямал памет. Абсолютно никаква. Можел да говори, но нищо повече. Паметта му била напълно изтрита. От този момент нататък не запомнял нищо. Идваш при него, разговаряш и си отиваш, след минута се връщаш и той изобщо не си спомня коя си. Все още имал чувство за хумор, обичал да ходи на различни места, да се среща с хора. Но по-късно нищо не си спомнял. Абсолютно нищо.
— И ти се е искало да си като него.
— Точно така. Струваше ми се истинско блаженство. Идеално.
— Е, някъде тук ми се намира бормашина.
Алекс се усмихна.
— Щеше да го направиш, нали? Ако те бях помолила, щеше да ми изсмучеш мозъка.
— Страх ме е от кръв, но да, щом така искаш, Алекс.
Когато над къщата прелетя следващият самолет, Лоутън извика от дневната:
— На двора има ли басейн?
— Не, Лоутън — отвърна Габриела. — Няма басейн. Съжалявам.
— Е, тогава тези хора трябва да са се объркали.
Алекс скочи на крака и се втурна в дневната. Баща й седеше наведен напред на дивана и се взираше през френския прозорец.
— Пак са онзи едрият с неговата странна приятелка. Като че ли този път са намислили нещо сериозно. Въоръжени са до зъби. Най-добре залегнете, момичета. На пода.
— Татко!