Вратата избухна на сантиметри от рамото на Александра и в шията я удари парче дърво. Лоутън все още седеше наведен напред и гледаше през мъглата от разбито стъкло.
— Играят си с адски тежки оръжия — каза той, докато ревът на самолетните двигатели заглъхваше. — Използват шума на самолетите, за да заглушат залповете им.
— Залегни, татко! Махни се от прозореца.
Алекс притисна гръб към стената и предпазливо започна да се придвижва.
— Телефонът не е свързан — изпищя от кухнята Габриела. — Мобифонът е на малката масичка. Аз ще го взема, Алекс. Ти стой там.
— Остави мобифона. Трябва ни оръжие, Габи.
— Нямам оръжие. Мразя оръжията.
Когато над къщата мина следващия самолет, от прозореца изригна още стъкло. Синята ваза на масата в трапезарията се пръсна и розите се посипаха на пода. Габриела застана на четири крака и се притисна към пода.
Лоутън изтупа стъклата от скута си и със спокойна въздишка се отпусна назад на дивана.
— Какъв квартал. Винаги ли е толкова шумно?
Габриела се пресегна за мобифона си. Грохотът се усилваше.
Лоутън запуши ушите си с пръсти.
На тридесетина сантиметра от дивана, Алекс силно притисна гръб към стената. Не виждаше нищо през прозореца, освен смълчаните къщи оттатък улицата. От нападателите нямаше и следа. Ала когато реактивният рев достигна кулминацията си, и последните парчета стъкло бяха изтръгнати от рамката, по отсрещната стена се посипаха куршуми, разбиха шкафа и колекцията на Габриела от порцеланови балерини. Канонадата продължи няколко секунди след като самолетът отмина. Нападателите ставаха по-дръзки. Очевидно смятаха, че са сразили съпротивата на врага и се готвеха за последна атака.
Габриела бе приклекнала на пода и притискаше мобифона към ухото си. На гърба й бяха разцъфнали три кървави петна. Алекс впери очи в раните, постави им рамки и направи снимките си с присъщата си професионална безпристрастност.
Лоутън се изправи и се обърна с гръб към прозореца.
— Стори ми се, че чух нещо за вино — каза той.
Над покрива се издигна нов самолет и куршумите полетяха към отсрещната стена, изкривиха алуминиевата дограма, разкъсаха бялата дамаска на фотьойла. И баща й стоеше невредим насред всичко това с безумното спокойствие на дете идиотче. Алекс прескочи масичката и го изблъска назад, докато опря гърба му в стената.
— Ей! Я по-спокойно! Какво правиш?
Габриела се бе свлякла върху ориенталския килим. Мобифонът се беше изплъзнал от ръката й и главата й бе наклонена наляво. Тъмните й очи бяха изцъклени и далечни.
Когато тътенът на самолета заглъхна, Александра хвана баща си за ръка и го задърпа към кухнята. По пътя старецът грабна чантата и я понесе със себе си. Когато стигна до задната врата, Алекс внезапно спря и изруга. Имаше десетки ключалки и резета. Тя се завъртя и потърси друг изход. Нямаше. От предния двор се разнесе мъжки вик и Александра чу металическото тракане от презареждане на тежко оръжие.
Тя припряно заотключва ключалките, като започна от горе надолу. Тъкмо успя да отвори, когато някой заудря по входната врата. Двамата се измъкнаха навън в малкия гол заден двор.
От двете им страни бясно залаяха кучета, немска овчарка се мяташе бясно край оградата на съседната къща. Алекс се запъти натам, помогна на баща си да прескочи телената мрежа и го последва. Кучето й се озъби, ала тя диво му изкрещя, уплаши го и го накара да се свре в колибата си.
Александра се затича към живия плет, като теглеше баща си след себе си, прескочи друга ограда, пресече още два задни двора и излезе на улицата. Наоколо не се виждаха коли, нямаше и следа от хора, сякаш се бе взривила бомба, която убива живите същества и оставя сградите непокътнати. Призрачна пустота.
След пет минути стигнаха до оживено шосе. Спасителен рай със заведения за хамбургери, пържени пилета и магазини за мебели втора ръка.
— Не си спомням откога не съм се забавлявал така — задъхано каза Лоутън, с лъснало от пот лице.
— Стигна, татко! По дяволите. Не е забавно.
— Не е ли? Добре де, добре. Няма нужда да ми се караш.
Александра навлезе в един автопарк за автомобили на старо и застаналият на съседната пътека младеж ги пресрещна до десетгодишен пикап форд, черен с червени линии.
— Бус ли ви трябва? — попита той.
— Да — отвърна Лоутън. — Местим се. Веднъж завинаги напускаме този град.