Александра извади хартиена кърпичка от банана си, издуха си носа и изтри сълзите. Изчака да възстанови нормалното си дишане. После сгъна вестника и го пъхна между седалките.
Запали двигателя, изкара тежкия пикап от паркинга, качи се по рампата на I-10 и потегли на запад. Фордът плавно набра скорост.
— Е, няма нищо по-хубаво от едно ново начало — каза баща й.
— Аз я убих, татко. Убих най-добрата си приятелка.
— Нима?
— Аз отведох онези копелета при нея.
— Между другото, кои са тези хора?
— Не знам. Приятели на Стан, предполагам. Негови съучастници.
— Сигурна ли си, че не са дошли да почистят басейна?
— Не, татко. Те бяха убийци.
— Ами тогава те ще горят в ада, не ти. Ти не знаеше, че са там. Не може да се чувстваш виновна за всичко, Алекс. Има си име за това, забравих какво. Хора, които си мислят, че са виновни за световните проблеми. Не можеш да живееш така. Господи, никой няма да върши никаква работа, ако винаги си мисли, че е виновен за всяко лошо нещо, което се е случило. Всъщност къде отиваме? В Охайо ли, Алекс?
— Не, татко.
— Излязохме ли вече от Флорида? — след малко попита той.
— Почти.
— Мъченици, това беше думата. Мъченици, като Жана д’Арк. Която, между другото, е била изгорена на клада, защото е вярвала в такива глупости.
Ниските тъмносребристи облаци бързо се плъзгаха над тях. Тук-там ги пронизваха снопове лъчи, като прожектори на десетки полицейски хеликоптери.
— Откраднахме ли онези пари? Бягаме ли?
Тя го погледна, после отново впери очи в пътя.
— Не, не сме ги откраднали, татко. Просто ги взехме със себе си, докато реша какво да правя.
— Звучи ми неестествено — каза Лоутън. — Да бягаме. Като лоша шега.
Той се подсмихна, отвори жабката, надникна вътре и я затвори.
— Отдавна искам да се преместя. Напоследък в Маями стана прекалено опасно. Днес никъде не можеш да идеш, без да се натъкнеш на случайна стрелба. Когато с майка ти се оженихме, не беше така. Не, беше спокойно и безопасно. Всички в града се разбираха, говореха на един и същ език, щото тогава всички си бяхме от Охайо или Индиана. Сега всеки срещнат на улицата спокойно може да се окаже от Тибет. Адски шантаво е. Забелязала ли си, Алекс?
— Да, забелязала съм.
— Носим много пари. Предимно стотачки. Мога да ги преброя, ако искаш.
— Не искам да знам колко са.
— Не искаш ли? Защо?
— Защото не са наши.
Лоутън се наведе напред и дяволито се усмихна.
— Наши са, естествено.
— Трябва да ги върнем, татко.
— Защо?
— Защото са чужди.
— Вече не са. Наши са.
— Не са, татко.
— Смятам, че сме си ги заслужили след всичко, което преживяхме.
Алекс въздъхна. Трябваше да го учи на морал така, както някога я беше учил той.
— Това, че някой несправедливо е пострадал, не означава, че има право да нарушава законите. Сам го знаеш.
— Господи, смърдя отвратително. — Лоутън хвана подмишницата на анцуга си и я приближи към носа си. — Имам нужда от баня. Даже две. А може би три.
Тя го погледна да види дали отново се шегува, ала баща й я наблюдаваше със смръщено от тревога чело.
— Сигурна ли си, че не бягаме?
— Не, татко, не бягаме. — Алекс се пресегна и го потупа по крака. — Стратегическо отстъпление, нищо повече. Само колкото да си поемем дъх, да подготвим следващия си ход.
Сред облаците в небето се рееха ястреби. Александра погледна към огледалото — голям червен камион с рев профуча покрай тях.
— Знаеш, че е опасно постоянно да зяпаш назад — каза Лоутън. — Така не се шофира. Не можеш да следиш пътя.
— Знам, татко.
— Не е разумно да се движиш в една посока и да гледаш в друга. Известно време можеш да го правиш, но рано или късно ще се блъснеш в нещо.
Когато въздушната вълна на камиона ги разлюля, тя хвърли поглед към баща си.
Лоутън забарабани с пръсти по таблото и избърса някакво петно на прозореца.
— Знам за огледалата. О, да, знам. Отлично познавам това състояние.
— Аз съм внимателен шофьор, татко.
— О, това ме е измъчвало през целия ми живот. Трябваше да съм при теб и да те защитавам. Трябваше да съм от онези бащи, с които децата споделят, а ти си решила, че си длъжна да отидеш и сама да се справиш с онова момче. Толкова много мислех за това, че беше като развалена грамофонна плоча, въртях едно и също и не продължавах напред. Затова знам, Алекс. Знам какво е да гледаш в огледалото. Но напоследък това нещо, дето се случва с мен, тая загуба на паметта, е истинско облекчение, всичко изчезва. Малко по малко с всеки следващ ден. Не че е най-приятното нещо на света. Но поне прекарвам повече време в настоящето и това не е толкова лошо. Горещо го препоръчвам.