Днес се пенявеше за нов жилищен квартал в края на неговия безценен Евърглейдс. Язвителна атака срещу някакъв бизнесмен, който имал нахалството да поиска да строи къщи на някогашното любимо място за риболов на журналиста. Тъй като бе израснал в Маями и си го спомняше като сънливо затънтено туристическо градче, човекът се мислеше за папа на алигаторите. Всеки трябваше да му се кланя, да целува пръстена му и да му позволява да решава какво да се строи и какво не. Проклети журналисти!
Когато отново вдигна поглед от вестника, работният ден най-после окончателно беше започнал. Неколцина добри граждани, които имаха работа с властите, но не можеха да намерят място за паркиране, започнаха да спират на пясъка до служебния гараж, където бяха посадени десетина палми.
Един млад мъж, който слезе от бял пикап, пръв забеляза каубойката. В продължение на няколко секунди той остана неподвижен, зяпнал голото й тяло, после бавно заотстъпва назад и завика за помощ. Униформеният служител на паркинга излезе от будката си.
След пет минути вече се бяха събрали тридесетина полицаи и между няколкото палми бе опъната жълта лента за ограждане на местопрестъплението. Появиха се телевизионни екипи, а високо в небето бучеше хеликоптер.
Ала той не обръщаше внимание на сцената пред себе си, защото погледът му беше попаднал върху основната местна новина за деня. Статия от три колони за Габриела Ернандес, известна окръжна активистка, чието надупчено от куршуми тяло в петък следобед било открито от един от синовете й.
Това обаче изобщо не го интересуваше. Не даваше и пукната пара за политиците. Той препрочиташе последните няколко изречения.
На местопрестъплението била открита нов модел тойота „Камри“, регистрирана на името на Александра Рафърти, служителка в полицейското управление на Маями.
В петък вечер говорителят на управлението Хенри Антрим заяви: „Нямам представа къде е госпожа Рафърти. А сега изчезна и съпругът й. Естествено, че съм разтревожен“. Господин Антрим има предвид Станли Рафърти, изчезнал от болничната си стая в „Джаксън Мемориал“, където лежеше със счупен крак след катастрофата на бронираната кола на „Бринкс“ в началото на седмицата.
Когато прочете съобщението, той внимателно сгъна вестника, остави го на дясната седалка и се загледа в полицаите. Яркото слънце на поредния ден. Клапите в него се отваряха, в кръвта му се вливаха силни стимуланти. Космите на ръцете му бяха настръхнали.
— Мама му стара! — измърмори под нос той. — Мама му стара…
20.
Закусиха в заведение малко по на юг от Сисайд и когато фирмата за къщи под наем най-после отвори в девет часа, двамата с Лоутън чакаха на вратата.
По лъскавата цветна брошура Алекс избра къща с две спални на Ийст Ръскин стрийт, на две крачки от плажа. Казваше се „Чатауей“, възможно най-евтината, която се предлагаше, собственост на Чад и Моли Чатуик, семейство от Ню Орлиънс, които я използвали само за един месец през лятото. Алекс я нае за седмица.
Тя отброи петнадесет стодоларови банкноти и служителката се вцепени при вида на толкова много пари в брой.
— Ние сме от Маями — каза Алекс, като че ли това обясняваше всички прояви на лоши обноски.
— А, разбирам — отвърна жената.
Слава богу, Лоутън мълча през цялото време, потънал в пълен смут от необяснимо дългото пътуване.
Един младеж с количка за голф ги упъти към къщата, едноетажно бунгало в зелено и оранжево-розово с бял дъсчен стобор отпред и ламаринен покрив. От едната страна имаше тясна отбивка, на която Алекс паркира пикапа. Предният двор не бе по-голям от нейната кухня в Маями. Петнадесетина квадратни метра, обрасли с тропически храсти и цъфтящ златник. Земята беше покрита с дебел пласт смлени борови иглички. От албума на Лоутън Александра знаеше, че в Сисайд са забранени изкуствените чимове, косачките за трева и градинските ножици. Контролирана дива среда, защитена със закон.
Пред къщата имаше веранда с дъсчена ограда, дневната беше слънчева и весела с бели прозрачни завеси, полиран дъбов под и стени в слонова кост. По дивана и фотьойлите имаше пъстри възглавници. Няколкото плетени столове и масички бяха боядисани в синьо, жълто и червено и придаваха на стаята жизнерадостния вид на детска градина. Мебелите и самата къща бяха на по-малко от пет години, ала всичко се стремеше да напомня за по-стара и по-изящна епоха и в същото време да е напълно съвременно.