— Отиваш ли някъде?
Майка му стоеше на прага на килера. Коланът й беше развързан. Пеньоарът й висеше разтворен и разкриваше редките сиви косми на пубиса й и увисналите торбички кожа на мястото, на което някога се бяха намирали гърдите й.
— На кратка почивка — отвърна той. — За няколко дни заминавам на север.
Постави третата и последна найлонова торбичка кръв в хладилната чанта и я зарови в натрошения лед.
— Съжалявам, че те безпокоя, но съм жадна. Алкохолът ми свърши.
— Не хленчи. Купил съм ти.
Тя навлажни устни и с олюляване се потътри напред, като измъчено му се усмихна.
— Ти си добър син — каза майка му и нервно протегна ръка. — Винаги си бил добър и грижовен с мен. Само на теб мога да разчитам. Само на теб.
Той отблъсна ръката й, мина покрай нея, занесе хладилната чанта в дневната и я остави до входната врата.
— Ето. — Приклекна, отвори чантата и извади еднолитрова бутилка „Смирноф“. — Но не се опитвай да ме забаламосваш с тия глупости за добрия син. Вече е късно за това, дърта вещице.
— Но е вярно. Ти си най-малкият ми, най-хубавичкият ми син.
— Върви на майната си!
Старицата вдървено се приближи към него. Артрит или подагра, не беше сигурен. Отдавна не бе ходила на лекар. Не беше излизала от тази къща.
— Ти беше любимото ми дете. Наистина.
— Долна лъжкиня, ти ме заряза още в мига, в който ме роди. Постоянно къркаше и ме поглеждаше само колкото да ми се намръщиш.
— Не, не. Обичах те, повярвай ми. Ти беше моето бебче, миличкото ми нежно момченце.
— Няма да успееш. Откажи се. Вече нищо не можеш да направиш, извиненията няма да ти помогнат. Аз бях петгодишен, плачех за теб, стоях точно пред теб, а ти изобщо не ме забелязваше. Беше прекалено заета да вадиш още лед от формичките и да си правиш поредния коктейл от уиски с лимон. Сега не можеш да се върнеш назад във времето и да го промениш. Свършено е. История. Ти ме изостави и сега си търпиш последствията. Ето как става. Застига те кармата.
— И аз съм изживявала тежки моменти — каза тя. — Животът ми не беше лек.
Погледът й заблужда из мрачната стая. Очите й се навлажниха.
— Спести ми сълзливите си глупости.
— Ако баща ти беше жив, нямаше да постъпваш така.
Това го спря за миг.
— Баща ти щеше да извади колана си и да…
— Какво, майко? Да ме пребие ли? Да нашиба задника ми до кръв, докато не ми останат сълзи? Това ли искаше да кажеш?
— Защо съм тук, сине? Защо постъпваш така с мен, милото ми момче?
— Нарича се „отмъщение“, мамо. Известно също като „справедливост“.
— Но ти беше толкова добричък. Толкова миличък. Не е хубаво, сине. И онова, което правиш с онези жени, също не е хубаво. Знаеш го, нали?
Тя протегна ръка и пристъпи към него, ала той се отдръпна и се запъти към предната стая, където на голия под лежеше дюшекът й. Вонеше на урина и разлагаща се кучешка храна. Тоалетната дъска в банята липсваше, фаянсът бе на черни и оранжеви петна. По стените лазеха хлебарки. Той застана пред чинията и погледна в кафеникавата вода.
Семейната библия лежеше върху капака на фаянсовото казанче. Черната й кожена подвързия се беше огънала от годините, прекарани на силна влага. Тънките страници бяха единствената тоалетна хартия, която позволяваше на майка си.
Той развъртя капачката на водката и вдигна бутилката над тоалетната.
— Не! — изпищя старицата и се хвърли към него, но той отблъсна мършавото й тяло настрани и тя се строполи на пода. Привдигна се и го погледна от дълбините на кафявите си очи.
Той наклони шишето и го остави да се излее в чинията.
— Ти си жесток — безизразно каза майка му. — Жестоко момче!
— Аз не съм виновен. Просто продължавам семейната традиция.
— Баща ти беше нещастен човек. Но ти си по-добър от него. Много по-добър. Ти си добро момче.
— Естествено — ухили й се той. — Аз съм цял светец.
— Така е. Винаги си бил добър. Толкова умно, чувствително дете. Винаги съм знаела, че ще се издигнеш. Че ще станеш важна личност.
— О, наистина станах. Пишат за мен на първите страници на вестниците.
Мъжът остави бутилката на ръба на мивката. Старицата впи очи в нея с потръпващи устни. На дъното оставаха три сантиметра прозрачна течност.