— Но въпреки това е опасен — не отстъпи Дженифър. — Много опасен човек.
— Е, не се безпокой, котенце. Не се безпокой за Стан. Ние с Норман сме по-опасни от него. Много по-опасни.
Хлебарката пълзеше по десния й клепач и пипалата й опипваха дългите й мигли.
— Ема? — Дженифър въздъхна дълбоко.
— Да?
— Благодаря, че не ме уби.
Ема отпусна конеца на хлебарката и насекомото се покатери по носа на Дженифър, после запълзя по челото й.
— Моля, Дженифър.
— Всъщност защо не го направи? Защо просто не ме застреля? Аз не ви трябвам. Само съм ви в тежест.
— Взех те с нас, защото си готина, Джен. Щото усмивката ти ми харесва.
— Не, питам сериозно. Защо?
— И защото имам нужда от някой, с когото да си приказвам. Тоя тип, Норман Франкс, в случай че не си забелязала, не е много разговорлив. Има словесен запек. Нали, Норман?
Той продължи да следи пътя.
— Момиче като мен не може много да издържи с монолози. И все повече те харесвам, Джен. През последните осемнайсет часа ми ставаш все по-симпатична. Започвам да си мисля, че може би си тъкмо оная приятелка, от която имам нужда през този напрегнат период.
Дженифър се замисли над думите й, докато хлебарката пълзеше по русата й коса.
После протегна ръка, напипа дланта на Ема, хвана я и топло я стисна.
— Наистина съм ти благодарна, че не ме уби. Ще направя всичко, за да ти се отплатя.
Ема й намигна.
— И без това нямаме нужда от мъже. Какво друго са ни донесли те, освен проблеми? Права ли съм, Джен?
— Проблеми и само проблеми. Мъжете са от Пенис.
— Да вървят по дяволите — каза Ема. — Имаме ли нужда от тяхната космата, мускулеста помощ? Нямаме. Имаме ли нужда да ни наглеждат, да ни пазят? По дяволите, нямаме. Да вървят в манастир, ако щат, а, Дженифър?
— Абсолютно.
Дженифър лукаво стисна дланта й.
— Завинаги приключвам с тях — рече тя. — И вече се чувствам по-добре.
Норман отби на бензиностанцията и се обърна към Ема.
— Някой ни следи.
— Какво?
— Ей там, оня форд.
Петгодишен форд „Галакси“ бе спрял на съседната бензиностанция.
— Господи боже! — ахна Дженифър. — Това е той. Стан.
Норман отвори вратата и слезе. Той се наведе към отворения прозорец и главата му го изпълни.
— Обикновен или специален?
23.
Стан Рафърти спря на „Шел“ срещу ярко осветената бензиностанция на „Ексон“, където зареждаше жълтият пикап. Натисна клаксона, ала отвътре не излезе никой. Вятърът развяваше червено-зелените найлонови знаменца. Пет-шест кокошки кълвяха в тревата край сградата. В тоалетната сигурно живееха свине, а в храсталаците пасеше крава.
Така бе във Флорида. Излизаш на километър от Маями и все едно си във Форт Блосъм, Джорджия или в някоя затънтена дупка в Алабама. През последните осемнадесет часа по всички радиостанции пускаха само сълзливи мелодии или пък някой идиот проповедник сипеше огън и жупел в греховния мрак на радиосвета.
Стан върна на заден и спря до маркуча с въздух. Трябваше още два пъти да натисне клаксона, преди един блед червенокос дебелак да отвори вратата на офиса и да се затътри към отворения му прозорец. Всяка негова стъпка предизвикваше сеизмични вълни.
Лявата му буза бе подута и от ъгълчето на устата му се стичаше кафява слюнка. Сигурно цяла нощ беше зяпал голи снимки в новия брой на „Барнярд Мънтли“, помисли си Стан.
Той допи еднолитровата бутилка кока-кола и хвърли бутилката на пода. Беше изпил три и на задната седалка имаше още четири. Бе ги купил на предишната бензиностанция. Обезболяващи за проклетия му крак. Не помагаха много.
Дебелият селяндур дойде до прозореца и се наведе.
— След седем часа няма пълно обслужване. Ще трябва сам да си налеете.
Стан погледна дигиталния часовник на таблото.
— Още е седем без десет.
— Моят часовник показва друго. А тук се движим по моя часовник.
Дебелакът носеше шапка, гащеризон и оранжева фланелка, от която Стан мигновено получи главоболие.
— Господи, приятел, кракът ми е счупен — каза той и потупа белия гипс. — Направи ми услуга.