— Така или иначе — продължи Джейсън, — гледах репортажите по телевизията, прочетох вестника и кой знае защо кубинската версия нещо не ми се стори достоверна.
— И какво си помисли? Че със Стан сме избягали заедно ли? Че ще откриеш тук и него?
Той сви рамене.
— Решил си, че сме съучастници, че изчезването ми е свързано с парите на „Бринкс“.
— Мина ми през ума.
— И ти се е приискало да си поиграеш на ловец на съкровища.
— Вече ти казах, безпокоях се за теб, Алекс. Бях загрижен. Не ми се струваше в твоя стил. Освен ако не си била принудена.
— Принудена. Решил си, че Стан ме е принудил да му стана съучастничка, така ли?
— Съмнявам се, че някой може да те принуди за каквото и да е, още по-малко Стан.
Лоутън се обърна към Джейсън.
— Знаеш ли кое не става на вода? — Старецът всмука последното фиде в устата си. — Отговорът е „кръвта“. Кръвта вода не става. — Той се усмихна на Алекс. — Виждаш ли, спомням си някои неща. Само трябва да се съсредоточа, нищо повече. Да упорствам.
Александра го потупа по ръката.
— През последните няколко месеца татко има бели петна в паметта. Но както виждаш, прави всичко възможно да го компенсира.
— Да. Впечатлен съм — отвърна Джейсън.
Техният келнер, млад рус мъж с коса, завързана на опашка, остави сметката до ръката му.
Джейсън хвърли кредитната си карта отгоре и сервитьорът я взе.
— Готов съм да си лягам — каза Лоутън. — Мисля, че ми се отразява разликата в часовите пояси.
Алекс извинително се усмихна на Джейсън.
— Ще трябва да отложим разходката на лунна светлина.
— Естествено — отвърна той. — Може би утре вечер. Или вдругиден.
Тримата излязоха от ресторанта и бавно тръгнаха по улицата със сергии, на които предлагаха качествени фланелки и всевъзможни дреболии. Лоутън спря пред витрината на очарователна малка книжарница.
— Какво прави тук, по дяволите? Това си е моят албум. — Той посочи албума на Сисайд. — Някой го е откраднал.
— Всичко е наред, татко. Книжарницата е затворена. Утре ще дойдем да го вземем.
— Сигурно пак проклетият Франк Синатра. Няма да се изненадам, ако тоя крадец е следил всяка наша стъпка.
— Спокойно, татко. Наслади се на прохладния ветрец. Чудесно е, нали?
— Проклетият Синатра! Трябваше да го натъпча с олово, когато имах възможност.
Въздухът приятно се разхлади, докато мълчаливо вървяха по лъкатушните улички и пясъчните алеи до Ийст Ръскин. Повечето къщи бяха тъмни, навън нямаше много хора. Пред Чатауей тримата спряха за кратко и погледаха небето. Алекс не бе виждала толкова много звезди от предишното си идване тук.
— Отседнал ли си някъде, Джейсън?
— На идване видях един мотел малко по-нататък по пътя.
— Остани при нас — предложи Лоутън. — Може да те използваме, в случай че ни се прище да поиграем на карти. По-добре трима, отколкото двама. Когато идваме тук, винаги много играем на карти. Особено когато вали.
— Благодаря, но ще се настаня в мотела. Утре сутрин ще се видим.
— Имаме диван — чу се да казва Алекс. — Изглежда доста удобен.
— Не, наистина. Не мога.
— Можеш да спиш с дъщеря ми — заяви Лоутън. — Мисля, че й се иска. Цяла вечер те зяпа замечтано. Не съм толкова одъртял, че да не познавам тоя замечтан поглед.
— Татко! Престани. Държиш се невъзпитано.
— Е, може би ще приема да спя на дивана — подсмихна се Джейсън. — Само за тази нощ.
Алекс продължи да гледа небето. Нещо прелетя над нея, навярно прилеп, танцуващ странния си танц, или просто понесено от вятъра парче хартия. Усещаше, че двамата мъже я наблюдават.
Прилепът закръжи над нея, спусна се надолу и размаха криле като полудял ангел. Сякаш нечия душа за последен път летеше над земята, за да се наслади на земния въздух, преди завинаги да напусне планетата.
— Спомням си това място — каза Лоутън. — Сега вече всичко си спомням.
— Какво си спомняш? — попита Джейсън.
— Това място. Сисайд. Тук бяхме щастливи. Разхождахме се по плажа, играехме на карти. Беше само за един месец, за трийсет кратки дни, но помня всеки един от тях като че ли е било вчера. Като че ли продължава и до днес.
— Хайде, татко. Трябва да си лягаш. Късно е.
— Същите звезди, същата луна, същият прибой. Нищо съществено не се е променило. — Той отвори портата и закрачи по алеята. — Съществените неща не се променят. Забранено е.