— Прекалено е скъпо — каза Норман.
— Хайде, Норман, поживей си, позволи си малко разкош.
Служителката зяпаше Норман Франкс, откакто влязоха в стаята. Полиран дъсчен под, ваза с маргаритки на лавицата зад гишето. Бели стени и голи греди на тавана. Вентилатор. Приличаше на хижа в летен лагер. Летен лагер за богати възрастни.
— Не ми пука, че е скъпо — заяви Дженифър. — Искам да остана тук.
— Хайде, Норман, фрашкани сме с мангизи. Какъв е проблемът?
Служителката имаше къдрава бяла коса и носеше текстилен тъмнозелен панталон с остри ръбове и синьо поло с надпис „СИСАЙД“ отляво на гърдите. Приличаше на неотдавна овдовяла жена, която е постъпила на работа, за да може да спести за пластична операция на лицето.
— Прекалено е скъпо — повтори Норман.
— Нашият приятел смята, че искате прекалено много — усмихна се на служителката Ема, но жената не й отвърна. — Мислите ли, че можем да се спазарим? Да се разберем за по-разумна цена? Навярно бихме могли да ви бутнем малко сухо за любезното ви съдействие. Добрият стар рушвет.
— Навярно ще сте по-доволни в „Мариът“, малко по-нататък по пътя — каза възрастната жена. — Стаите им са значително по-евтини.
— Искам да остана тук — упорстваше Дженифър. — Страшно е хубаво. След онова, което трябваше да направя през нощта, смятам, че съм си го заслужила.
— Джени иска да остане тук — обърна се към служителката Ема. — И внимавайте, ако не постигне своето, ще започне да циври. Повярвайте ми, няма да ви хареса. Тя е адски досадна ревла.
— „Мариът“ — обади се Норман.
Жената с пластичната операция пак го погледна. Никога не бе виждала толкова едър мъж. Толкова едър, толкова грозен и с толкова гъста брада. В тази стая никога не беше влизал човек с небесносин панталон, яркожълто спортно сако и сребриста риза на геометрични мотиви. Тя сведе очи към телефона под плота. Като че ли се чудеше дали да се обади в местната полиция. Ей, бързо елате. Тук има един тип с лъскави шестоъгълници на ризата. И с няколко паралелепипеди.
— Между другото, как се казва това място? — отново се усмихна на жената Ема в опит да я покори със сърдечността си.
— Сисайд — сухо отвърна служителката.
Норман гледаше стената зад нея, вперил очи в маргаритките, като че ли всеки момент щеше да прескочи гишето, да се приближи до тях и да ги помирише. Годзила среща Бамби.
— Знаем, че е Сисайд. Затова сме тука. Искаме да останем в Сисайд. Но какво е това, по дяволите, мотел ли?
— Това е град — отчетливо произнесе служителката.
— Хм, не прилича на другите градове. Искам да кажа, вече пообиколихме наоколо и не видяхме никой да се мотае по улиците. Щом е град, къде са хората?
— Сезонът свърши. Собствениците не живеят тук целогодишно.
— Не живеят, а? Никой ли не живее тука?
— Имаме шестима постоянни жители.
— А, шестима жители, и му викате град! Аз не му викам град на това. Шестима души не стигат даже да изиграят един волейбол. Според мен това тука е мотел и вие не щете да му викате така, защото не ви звучи достатъчно надуто и затуй му викате град, та хората да си мислят, че е нещо специално, някакво готино селце. Обаче, доколкото виждам, пак си е мотел, мама му стара.
— Моля, мерете си приказките. Ругатните ви ме обиждат.
— О, божичко. Простете ми, мама му стара.
— Това ли е всичко? — Жената я измерваше с даскалски поглед. Върни се на мястото си. Само още веднъж да ми създадеш проблеми, млада госпожице, и ще получиш един ден карцер.
— Пускате ли домашни любимци?
— Не.
— Ами хлебарки? Или и тях не приемате?
— Мисля, че търсите „Мариът“, не Сисайд.
Ема весело се усмихна.
— Добре, реших. Ще вземем най-хубавата ви къща. Голяма и привлекателна, с три спални, четири, която е най-хубава. С веранда от всички страни. Камина, балкон, кула, с една дума с всичко.
— Благодаря, Ема — каза Дженифър и я хвана под ръка. — Много ти благодаря.
Жената вдигна очи към тавана, сякаш за да призове на помощ цялото си възпитание. Какво ли не трябваше да търпи!
— Покажете ми кредитна карта.
— Имаш ли кредитни карти, Норман?
— Естествено.
— Ами тогава я дай на тази мила госпожа, за да ни приеме в града си.