Езикът и пръстите му, устните и стройната мускулатура на тялото му.
Тя се изпъваше, свиваше се и се извиваше, откривайки плътски наслади с този нов мъж, които идваха и си отиваха толкова бързо, че не можеше да си представи как ще успеят да ги повторят.
Не се стремяха да постигнат нейното или неговото облекчаване, а да забавят собственото си върховно удоволствие, приближаваха се към някакво състояние, за което никога не бе чувала да се споменава. Място, толкова далеч от тази стая, от този момент, толкова далеч от ограниченията на плътта и шумния хаос на съзнателната мисъл, че когато стигнаха, я изпълни златна тишина. Все още слети, те не помръдваха, не приказваха, дори не дишаха. Иначе — идеална празнота. Освобождаване от тежестта на живота, толкова чисто и бързо, че сякаш леглото се беше изтръгнало от плена на гравитацията.
И после се върнаха.
Лоутън Колинс чукаше на вратата. Искал да слезе на плажа и да се попече на слънце.
— Това ми харесва — каза Ема. — Хората излизат и оставят вратите си отключени. Възвръща ти вярата в човека. Бих могла да живея в такъв град.
Влязоха в Чатауей през задната врата. Ема бе първа с автомата. Дженифър я следваше с револвера на Стан Рафърти, Норман пазеше в ариергард с другия пистолет.
В три следобед тримата влязоха в светлата бяла кухня в тази малка къща, докато добрите хора се печаха на плажа.
— Никога преди не съм нападала чужд дом — отбеляза Дженифър.
— И още не си — отвърна Ема. — За тази цел трябва да са тук собствениците. Трябва да ги вържеш, да ги удариш с дръжката на пистолета. Това е обикновено влизане с взлом.
— Стига с тия глупости — скара им се Норман. Той затвори задната врата и се запъти към хладилника.
— Да не си гладен?
Норман затрака с някакви бутилки, потърси на лавиците, после отвори фризера.
— Намерих нещо. — Той извади две шепи заскрежени пачки.
— Господи, Норман, колко си бърз. И преди трябва да си вършил такива неща.
Ема прибра парите в белия найлонов чувал за боклук, който носеше със себе си.
— Но това не може да е всичко. Божичко, тук няма трийсет-четирийсет хиляди.
Дженифър излезе от задната спалня. Носеше кафявата чанта с емблемата на гимназията в Южен Маями. Тя я обърна и я разклати.
— Празна е. Нали не мислите, че вече са ги изхарчили?
— За какво? За плажно масло ли?
— Някъде тук са — каза Норман.
Той повдигна ръба на дивана, надникна отдолу и с трясък го пусна на пода.
— Спокойно, Норман. Не бива да подплашим нечий скапан сеизмограф.
Ема отиде в предната спалня, остави автомата на скрина и претърси гардероба, под леглото, под матрака, в банята, във всички чекмеджета.
— Открих ги! — извика от кухнята Норман.
Тя взе автомата и на излизане от спалнята се блъсна в стареца.
Шестдесетина-седемдесетгодишен, с хлътнали гърди и сива коса. Широки жълти сърфистки шорти и авиаторски слънчеви очила.
— Здрасти — поздрави той. — Изглеждам ли ти модерен в новите си дрехи?
Ема насочи автомата към него и бавно заотстъпва назад.
Старецът затвори предната врата и спусна резето. После повдигна крак и изтупа босото си стъпало.
— Проклет пясък — каза старецът. — Влиза в чаршафите, не можеш да спиш.
Той вдигна другия си крак, изчисти го и влезе покрай Ема в кухнята.
Норман слизаше от печката с кошница в ръце. По начина, по който я държеше, Ема можеше да прецени, че е тежка. Дженифър стоеше на прага на другата спалня с револвера в дясната си ръка. Беше зяпнала.
— Не мърдай, смотаняко — нареди Ема, ала старецът като че ли не я чу.
Той спря да разгледа пистолета, който Норман бе оставил на плота. Свали си очилата и ги хвърли до оръжието.
— Хубав пистолет. Твой ли е?
Норман кимна и погледна Ема, за да види как да реагира.
— Не мърдай, по дяволите — повтори тя. — Последно предупреждение.
Старецът се приближи до Норман, постави ръка върху ръба на кошницата, наклони я напред и надникна вътре.
— Леле! — ахна той. — Тук е фрашкано с мангизи.