27.
Пет следобед. Джейсън бе отишъл да напазарува за вечеря. Лоутън седеше на един от люлеещите се столове на предната веранда. Отпусната на бежовия диван и загледана в баща си, тя набра домашния номер на Дан Романо.
Неделя, почивният ден на Дан — толкова късно следобед, а той все още спеше. Нищо. Трябваше да го направи, докато в къщата е тихо и умът й е ясен.
Дан вдигна на първото иззвъняване, ала изпусна слушалката и за миг й се стори, че я е хвърлил на пода и пак е заспал. После се разнесе гласът му, предрезгавял от храчки, пури и ром, и се поинтересува кой, по дяволите, го смущава посред нощ.
— Слънцето вече почти залезе, граф Дракула. Време е да ставаш.
— Кой е там, мама му стара?
— Алекс.
Последва кратко мълчание. Изпъшкване, отмятане на завивки и друг сънен глас, женски. Дан отдавна беше разведен. Но знаеше малките имена на повече проститутки от всеки сводник в Маями.
— Александра Рафърти? Бившата служителка от полицейското управление на Маями?
— Точно така.
— По дяволите, къде изчезна, момиче?
— В момента не мога да ти кажа.
— Добре ли си? Заплашва ли те нещо?
— Всичко е наред.
— И аз така си мислех. Все това повтарям на хората. Ще се появиш здрава и читава. Вестниците пресилват нещата, но аз си знаех, че си добре. Искаш ли да поговорим за това?
— Не точно сега.
— Добре. Ей, изпусна голям купон. Сигурно си разбрала, че твоят човек пак се развихри.
— Не съм чела вестници.
— Е, уби още едно момиче, в петък през нощта остави трупа на празния паркинг пред управлението. Нали се сещаш, покритото с пясък пространство до служебния гараж? Опръска с кръв стъпалата пред сградата. Невероятно зрелище. Във въздуха кръжаха хеликоптери, улицата беше задръстена от бусове със сателитни чинии. Трябва да се върнеш на работа, Алекс, твоят човек скоро открито ще нанесе удар. Поне така изглежда. А, да, момчетата от патологията установиха, че ги убива със стъкло, с парче огледало. Това е последната новина. В две от раните откриха следи от сребърното покритие. Старо огледало, казват, обаче нямам представа как са го определили. В раните имало и частички боя, черна маслена боя.
— Боя ли?
— Ей, става все по-странно, Алекс. Ако не побързаш, ще разкрием случая без теб. Няма да получиш своя пай от славата.
— Не ми и трябва.
— Къде казваш, че си отседнала?
— Не съм в града.
— Къде си точно?
— Не мога да ти кажа, Дан.
— Не можеш да ми кажеш. Защо?
— Ами синините?
— Какви синини?
— По лицата на жертвите. Патолозите казват ли нещо за тях?
— В доклада няма нищо. Поне аз не си спомням. Просто синини. Защо?
Александра видя, че Лоутън се изправя от люлеещия се стол и поздравява беловласа жена, която минаваше по улицата. Тя бодро му отвръща и се приближава до верандата.
— Виж, Дан, обаждам се да ти кажа, че съм добре и да проверя дали сте заловили убийците на Габриела Ернандес.
— Още нямаме за какво да се хванем. Няма очевидци, нищо. Само тонове куршуми от „Мак“ 10.
— Аз повиках полицията, Дан. В петък позвъних в полицията и дадох описанието на убийците и пикапа им.
— Ти ли?
— Да.
— Е, такова описание изобщо не е стигало до бюрото ми.
— По дяволите!
— Значи си ги видяла, така ли? На местопрестъплението ли беше?
Тя му разказа за младата жена, мъжа и жълтия пикап. Описа ги, дрехите им, странните очи на момичето, грозния тип.
— Кубинци ли бяха?
— Съмнявам се. Нямаше нищо общо с Габриела. Не беше политическо убийство.
— Откъде знаеш?
— Виж, Дан, разсъни ли се вече? Готов ли си да ме изслушаш?
— Изобщо не съм лягал. Е, бях в леглото, но не съм спал, ако разбираш какво искам да кажа.
Проститутката се изкиска.
Лоутън и беловласата жена разговаряха през оградата. Тя се смееше на нещо, което й бе казал.
— Тогава слушай, Дан. Просто ме изслушай, става ли? Без да ме прекъсваш. Ако ме прекъснеш, няма да мога да продължа.
Тя му разказа за Стан, за обира на бронираната кола. Разказа му, че парите се озовали в нея и убийците на Габриела най-вероятно я преследвали.
В това време Лоутън влезе в къщата и за миг се зазяпа във вентилатора на тавана.