— Това беше Грейс — каза той. — Това беше жена ми.
Той я погледна, усмихна се и като си тананикаше под нос, отиде в спалнята на Алекс.
— Там ли си?
— Тук съм — отвърна Дан. Полицейски глас. Сериозен. Напълно разсънен.
— Предполагам, че те интересува защо съм взела парите.
— Определено.
— Просто случайно попаднаха в ръцете ни. После бяхме у Габриела и навсякъде хвърчаха куршуми. Бях изпаднала в паника, Дан. Мъжът ми е крадец и убиец, най-добрата ми приятелка беше убита пред очите ми.
— И по този начин се защитаваш, така ли? Изпадаш в паника и заминаваш някъде с два милиона долара.
— Виж, Дан, трябва да ми повярваш. Ще върна парите. Просто за ден-два трябваше да се скрия. Не можех да ги оставя, нали? Да позволя да ги вземат убийците.
— Затова си избягала. И се криеш някъде.
— Избягах, да. Но ще се върна. Утре, вдругиден, веднага щом уредя едно нещо.
— Добре. Ще се обадя в „Бринкс“, ще им съобщя. Една наша служителка е взела вашите два милиона, обаче не се бойте, скоро ще се върне. Повярвайте ми.
Лоутън я повика от спалнята.
— Първо трябва да се справя с нещо тук и после ще се върна.
— Какво нещо? За какво говориш, по дяволите?
— Преди много години ми се случи нещо, Дан. Свързано е с престъпление, тежко престъпление. Досега остана в тайна, но скоро ще се разкрие и тогава ще имам нужда от твоята помощ. Може да стане много гадно. Стан ще се опита да ме обвини, да сключи споразумение с прокуратурата. Ще приказва разни отвратителни неща.
— Чакай, чакай. Объркваш ме, Алекс. Нищо не разбирам.
— Опитвам се да ти го обясня, Дан. Просто ми е трудно. Не ме припирай, потърпи малко.
Лоутън отново я повика. Гласът му прозвуча остро.
— Би ли изчакал един момент, Дан?
— Имам ли друг избор?
Тя отиде в спалнята. Баща й стоеше до леглото и гледаше петте снимки от местопрестъплението. Бананът й лежеше на пода в краката му. Лоутън беше подредил снимките в точния хронологически ред.
— Татко! Защо си ровил в банана ми?
— Алекс…
— Тук съм, татко.
— Не, Алекс. А-Л-Е-К. Името.
Тя застана до него и сведе очи към фотографиите.
— „А“ — посочи баща й. — „Л“, „Е“, „К“.
Александра гледаше петте мъртви жени.
Струваха й се някъде много далеч. Снимките, леглото. Усещаше, че кръвта се оттича от краката й. Лицето й изтръпна като измръзнало. В периферното й зрение заплува жълта мъгла.
— Алекс — отново каза Лоутън. — Е, познаваш ли го този човек?
Тя се върна в дневната и вдигна слушалката. Въздухът бе рядък, светлината — мъчително силна. Очите й не можеха да се фокусират. Дъхът й изгаряше гърлото, сякаш седмици наред се скиташе в пустинята. Когато заговори, гласът й беше пресипнал.
— Дан?
— Ей, не мога да понасям, когато някой ми се обади и после ме накара да чакам. Адски е нелюбезно, не смяташ ли?
— Дан…
— Тук съм, миличка. На твое разположение.
— Трупът, който сте открили. Новото момиче.
— Онова на паркинга ли?
— Да. Като другите ли беше оставено?
— В съвсем нова поза. Не бяхме виждали такава. Още не сме й измислили име. Има някои идеи, но нищо подходящо.
— Не ми казвай. Нека я опиша, позата, в която сте я открили.
— И как ще го направиш? Да не взимаш уроци по ясновидство?
— Лежала е на хълбок с ръце, вдигнати напред и свити в лактите под прав ъгъл, и със силно свити крака, така че пищялите да продължават линията на предмишниците. Като буквата „Н“.
Дан не отговори веднага. Проститутката нетърпеливо изписка нещо зад него. Александра го чу да диша в слушалката.
— Добре де. Предполагам, че може да се опише така. Като „Н“. Разговаряла си с някого от колегите, така ли?
— Не съм се чувала с никой друг, освен с теб.
— Добре, вярвам ти. Как разбра?
Когато заговори, гласът й я изненада. Празнотата му, отдалечеността му.
— Той изписва моето име, Дан.
Лоутън влезе в дневната. Опитваше се да вдигне ципа на синия си анцуг, но той бе защипал плата.
— Изписва името ти ли? Какво значи това?
— Помисли. Убиецът поставя труповете на жертвите във формата на букви.
— Букви ли? — Дан замълча за миг. — Мамка му!
— „А“ — Задъхващата се. „Л“ — Прегърбената. „Е“ — Мухобойката. „К“ — Маршируващата. „С“ — Полумесецът. И после пак „А“. А сега — „Н“. През цялото време е било под носа ни.