— Глупости, Джейсън. Боят и животът са различни неща. Тук не са в сила законите, които важат на тепиха.
— Естествено, че са в сила. Или си жертва, или не си. Няма средно положение.
За миг Александра се вгледа в него. Искаше й се да му каже, макар да знаеше, че не може.
Тя отправи очи към пустата улица. Кучето беше изчезнало.
— Омръзна ми да чакам да ме нападнат, Джейсън. Постоянно в отбрана. Озъртам се назад, вслушвам се за стъпки, претеглям всяка ситуация за потенциална опасност. Това не е живот.
— Е, признавам, че когато го представяш така, звучи доста мрачно.
Тя постави длан върху ръката му.
— Когато бях малка, с мен се случи нещо. Нещо лошо.
Джейсън заби поглед в осветените от луната дъски на верандата.
— Свързано с онова момче Дарнъл Флинт, нали? — Той завъртя глава и се втренчи в плажа. Там сякаш се събираха лунни лъчи, бяло сияние зад дюните.
— Точно така. Дарнъл Флинт. Съседското момче. Беше по-голям от мен.
— И те е закачал.
Александра се отпусна назад. Песъчинките под люлеещия се стол на Джейсън хрущяха като чупещи се кости.
— Виж — каза тя, — съжалявам, Джейсън, но мисля, че за известно време трябва да остана сама.
— Ей, извинявай. Избързах, не биваше да довършвам изреченията вместо теб. Не спирай. Моля те. Извинявай.
— Няма нищо, Джейсън. Просто още не съм готова за този разговор.
— Нямаш ми доверие.
— Нямам доверие и на себе си. — Алекс го погледна, ала очите му бяха неразгадаеми.
— Виж, Алекс. Не исках да те пришпорвам. Извинявай.
— Няма нищо. Наистина. Просто сега не ми се говори за това. Имам нужда от уединение. Това е всичко.
Джейсън не отговори веднага.
— Искаш ли да се преместя в мотел? — попита накрая той.
— Не, не. Само за час-два. Разходи се по плажа, иди да пийнеш нещо в „Бъд & Алис“. Трябва да се обадя по телефона. Служебен разговор.
— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че не искаш да довършим този разговор? Аз просто ще седя тук и ще те слушам. Този път няма да те прекъсвам, обещавам.
Той се обърна към нея, пресегна се и леко прокара палец по брадичката й, но Алекс се скова и Джейсън отдръпна ръката си.
— Благодаря — каза тя. — Но не, още не. Не съм готова.
Устните му потръпнаха, сякаш се мъчеше да преглътне груб отговор. Без да откъсва очи от нея, младият мъж се изправи на крака.
— Тогава ще се помотая по плажа. Един час, нали? Достатъчно ли е?
— Да.
— Добре. — Той колебливо й се усмихна. — Ще броя звездите, ще ти съобщя последните данни. Кои са паднали, кои още светят.
Алекс стана, целуна го по бузата и когато Джейсън се отдалечи, влезе вътре, седна на дивана и се втренчи в призрачното си отражение в стъклената врата.
След малко вдигна слушалката и набра номера на Дан. Когато детективът отговори, тя бързо си пое дъх и го поздрави.
— Къде си, Алекс? Кажи ми къде си!
— Не ме карай да затворя, Дан.
— Нали знаеш, че можех да проследя обаждането ти? Можех да взема съдебна заповед дори само на базата на онова, което следобед ми каза.
— Знам, Дан. Но не си го направил, нали? Не си го направил. Защото ми вярваш.
Той не отговори веднага, после ядосано каза:
— Пак имах съвещание с проклетите психолози. Накарах ги да дойдат от игрището за голф.
— Казал си им, че копелето изписва моето име.
— Да. Отначало не повярваха. Съпротивляваха се. Твърдяха, че било странно съвпадение. Че сме фабрикували измислици. Но това не продължи дълго. Хич не им хареса, обаче накрая се съгласиха. Сега искат да разговарят с теб, да ти зададат някои въпроси.
— Убедена съм.
— Е, хайде, Алекс, изплюй камъчето. Искам да знам какво мислиш. Кой може да е тоя изрод и изобщо за какво става дума.
— Помислих върху този въпрос, да.
— Престани с глупостите, Алекс. Търпението ми се изчерпа.
— Искам да ми направиш една услуга.