— И все пак това някак не ми звучи да е от уиски — каза си картоиграчът.
Чак когато зърна през все още заслепяващата буря яркия огън и насядалите около него, той окончателно се убеди, че това беше „честна и почтена веселба“.
Дали господин Оукхърст беше скрил заедно с уискито и картите си като нещо, на което бе забранен свободен достъп до обществото, не мога да кажа. Положително е само, че цялата вечер, както се изрази Майка Шиптън, той „не спомена картите нито веднъж“. За щастие, акордеонът, който Том Симсън доста тържествено извади от торбата си, помогна да убият времето. Въпреки известни затруднения при боравенето с този инструмент, Пайни Уудс сполучи да извлече от клавишите му няколко измъчени мелодии, акомпанирани с кестени кастанети от Глупчо. Но венецът на тазвечерното празненство бе един простоват религиозен химн, който двамата влюбени изпяха, хванати за ръце, много усърдно и гръмогласно. Боя се, че по-скоро предизвикателният донякъде тон и пуританският устрем в заключителните тактове, а не благочестивите му качества помогнаха другите скоро да се заразят и най-после да се присъединят към припева:
Гордея се на господа да служа всеки ден и верен да умра във войнството божо.
Боровете се люшкаха, бурята беснееше и извиваше вихрушки над неколцината клетници, а пламъците от техния олтар се издигаха към небето, сякаш за да потвърдят този обет.
В полунощ бурята стихна, трупащите се облаци се разкъсаха и звездите заблестяха ярко над спящия стан. Господин Оукхърст, чиито професионални навици го бяха научили да живее с най-малкото възможно количество сън, като делеше нощното дежурство с Том Симсън, успя някак си да поеме по-голямата част на това задължение върху себе си. Той се извини пред Глупчо с това, че „често му се случвало да не спи по цяла седмица“.
— Заради какво? — попита Том.
— Заради покера! — отговори наставнически Оукхърст. — Когато ти провърви… имаш малко късмет… тогава не се уморяваш. Първо късметът те напуска. Късметът е много чудно нещо — продължи комарджията замислено. — Единственото сигурно нещо, което знаеш за него, е, че ще ти изневери. Можеш да се спасиш само ако разбереш кога ще ти изневери. На нас ни върви откакто напуснахме Покерова падина … вие се присъединихте към нас и ето на, и на вас не ви провървя. Ако успееш да задържиш козовете до края, тогава си добре. Защото — добави картоиграчът весело, без всякаква връзка с разсъжденията си:
— Гордея се на господа да служа всеки ден и верен да умра във войнството божо.
Настъпи третият ден и слънцето, като хвърли поглед през забулената с бяло долина, видя пропъдените да отделят от бавно намаляващите си припаси храна за закуска. Една от особеностите на климата в тези планини беше, че слънчевите лъчи разпръскваха приятна топлина върху зимната гледка, сякаш със съчувствено съжаление за миналото. Но те осветиха натрупалите се високо около колибата пряспа връз пряспа — едно безнадеждно бяло море, без белег, без диря, проснало се под скалистите брегове, на които все още се крепяха прогонените. В удивително бистрия въздух на мили от тях се издигаше пушекът на идиличното селце Покерова падина. Майка Шиптън го видя и от далечния зъбер на скалистата си твърдина запрати в тази посока прощалното си проклятие. Това беше последният й опит да сквернослови и може би поради това то прозвуча в известна степен възвишено. От него й олекна, както тя сподели тихичко с Херцогинята.
— Ти само иди там, тегли му една псувня и ще видиш. След това тя си постави задача да забавлява „детето“, както тя и Херцогинята с удоволствие наричаха Пайни. Пайни не беше вече бебе, но с тази утешителна и оригинална теория двете жени обясняваха факта, че тя не псуваше и се държеше прилично.
Когато нощта се промъкна отново през клисурите, пискливите звуци на акордеона се заиздигаха и заутихваха на спазмадични пристъпи и проточено запъхтяване край припламващия огън. Но музиката не можеше да запълни съвсем болезнената празнина, оставена от недостатъчната храна и Пайни предложи ново забавление — да разказват приказки. Понеже нито господин Оукхърст, нито двете дами изпитваха желание да споделят личните си преживелици, този план щеше да пропадне, ако не беше Глупчо. Преди няколко месеца случайно беше попаднал на бог знае откъде дошъл екземпляр от „Илиадата“ в майсторския превод на господин Поуп. Сега той предложи да разправи главните епизоди в тази поема — след като беше запомнил всички подробности на съдържанието и горе-долу забравил езика — на простонародния говор на хората от Песъчлив бряг. И тъй, до края на тази вечер омировите полубогове отново слязоха на земята. Троянският побойник и лукавият грък се бореха в поривите на вятъра, а огромните борове в клисурата като че се прекланяха пред гнева на сина на Пелей. Господин Оукхърст мълчеше и слушаше с удоволствие. Особено много го интересуваше съдбата на Акулес, както Глупчо непрекъснато наричаше „бързоногия Ахилес“.