— Массаракш… — съскаше гласът на Максим в слушалките. — Трийсет и три пъти массаракш…
И в този момент нещо кратко и яростно изтрещя по стената до тях, сякаш някой стреляше с картечница от упор, твърда ледена струя шибна лицето, отнесе шлема, Гай се сви, закривайки главата си от рева на насрещния вятър.
„Край“ — мислеше той. „Стрелят по нас“ — мислеше той.
„Сега ще ни свалят и ние ще изгорим“ — мислеше той…
Но нищо не ставаше. Бомбоносецът се разтресе още няколко пъти, още няколко пъти пропадна в някакви ями и отново изплува, после ревът на моторите изведнъж замлъкна и настъпи страшна тишина, пълна със съскащия вой на вятъра, нахлуващ през пробойните.
Гай почака малко, внимателно повдигна глава, като се стараеше да не подлага лицето си на ледените струи. Максим беше тук. Седеше в напрегната поза, хванал лоста с две ръце, и поглеждаше ту приборите, ту напред. Мускулите под кафявата кожа се бяха издули. Бомбоносецът летеше някак странно — с неестествено вирната носова част. Моторите не работеха. Гай погледна крилото и замря.
Крилото гореше.
— Пожар! — закрещя той и се опита да скочи. Коланите не го пуснаха.
— Седи спокойно — каза през зъби Максим, без да се обръща.
Гай се овладя и загледа напред. Бомбоносецът летеше съвсем ниско. Бързата смяна на черни и зелени петна заслепяваше очите. А пред тях вече се надигаше блеещата стоманеносива повърхност на морето.
„Ще се разбием, по дяволите — помисли Гай със запиращо сърце. — Проклет да е принц-херцогът, с проклетия си бомбоносец, огризка от империята, щяхме сега да си вървим спокойничко и без проблеми, а сега ето на, ще изгорим, или ако не изгорим, ще се разбием, или ако не се разбием, ще се удавим… На Максим какво му е, той ще си възкръсне, а с мен е свършено… Не искам.“
— Не се дърпай — каза Максим. — Дръж се здраво… Сега…
Гората долу отведнъж свърши. Гай видя носещата се право срещу него вълниста стоманеносива повърхност и затвори очи…
Удар. Пращене. Ужасно съскане. Отново удар. И още един. Всичко отива по дяволите, всичко загива, край на всичко… Гай крещи от ужас. Някаква огромна сила го подхваща и се мъчи да го изтръгне с корен от креслото заедно с коланите, заедно с всички вътрешности… разочаровано го запраща обратно, наоколо всичко пращи и се чупи, вони на изгоряло и пръска с възтопла вода. После затихва. В тишината се чува плисък и ромолене. Нещо съска и пропуква, подът бавно се залюлява. Май че вече може да отвори очи и да види как е там, на оня свят…
Гай отвори очи и вадя Максим, който, надвесен над него, разкопчаваше коланите му.
— Можеш ли да плуваш?
„Аха, значи сме живи.“
— Мога.
— Тогава да вървим.
Гай внимателно се изправи, очакваше остра болка в разбитото и осакатено тяло, но то се оказа в ред. Бомбоносецът тихо се поклащаше върху леките вълни. Лявото крило го нямаше, дясното още се люлееше на някаква надупчена металическа ивица. Точно срещу носа беше брегът — очевидно при кацането бомбоносецът се бе извъртял рязко.
Максим пое автомата, прехвърли го зад гърба си и разтвори вратичката. В кабината веднага нахлу вода, ужасно завоня на бензин, подът под краката започна бавно да се накланя.
— Напред! — изкомандува Максим и Гай, промъквайки се край него, послушно се бухна във водата.
Потъна целият, изплува, плю и заплува към брега. Той беше близо — твърд бряг, по който можеш да ходиш и падаш без опасност за живота си. Максим безшумно пореше водата до него. Массаракш, той и плува като риба, сякаш се е родил във водата… Гай пръхтеше и с всички сили работеше с ръце и крака. Беше много тежко да се плува в комбинезон и ботуши; той се зарадва, когато докосна с крак пясъчното дъно. До брега оставаше още много, но той се изправи и тръгна, загребвайки пред себе си в мръсната и покрита с маслени петна вода. Максим продължаваше да плува, изпревари го и пръв излезе на полегатия пясъчен бряг. Когато Гай с клатушкане се приближи до него, той стоеше разкрачен и гледаше небето. Гай също погледна небето. Там се разливаха множество черни петна.
— Провървя ни — промърмори Максим. — Бяха пуснати най-малко десетина.
— Десетина какво? — попита Гай, докато се потупваше по ухото, за да изтърси водата.
— Ракети… Съвсем бях забравил за тях… Колко години са ни причаквали, докато прелетим, и на — дочакаха… И как само не се сетих!