Гай се запали от тази идея и веднага предложи да тръгнат по дюните, за да се виждат отдалеч. Така и направиха. Качиха се на дюните.
И веднага видяха бялата подводница.
Зад дюните се откри малък плитък залив; подводницата се извисяваше над водата на стотина метра от брега. Всъщност тя съвсем не приличаше на подводница, още повече пък на бяла. Гай отначало сметна, че това е трупът или на някакво исполинско двугърбо животно, или скала с причудлива форма, неизвестно по каква причина издигаща се от пясъците. Но Максим веднага разбра какво е това. Той дори предположи, че подводницата е изоставена, че е стояла тук поне няколко години и е затънала в пясъка.
Така и се оказа. Когато стигнаха залива и слязоха до водата, Гай видя, че дългият корпус и двете купички са покрити с ръждиви петна, бялата боя е олющена, артилерийската площадка е изкривена встрани и дулото на оръдието гледа във водата. В обшивката зееха черни дупки с окадени краища — разбира се, там не можеше да е останало нищо живо.
— Сигурен ли си, че това е именно бяла подводница? — попита Максим. — Виждал ли си ги преди?
— Според мен, тя е — отговори Гай. — Не съм служил по крайбрежието, но са ни показвали снимки, ментограми… описвали са ги… Имаше дори ментофилм — „Танковете в бреговата отбрана“… Тя е, да. Както разбирам, щорм я е отнесъл в залива, тя е заседнала и точно тогава се е появил патрулът… Виждаш ли как са я надупчили? Не корпус, а направо решето…
— Да, изглежда — промърмори Максим, докато се вглеждаше. — Ще отидем ли да я видим?
Гай се смути.
— Изобщо може, разбира се… — неуверено каза той.
— Защо, какво има?
— Абе как да ти кажа…
Наистина, как да му кажеш? Ето, капрал Серембеш, опитен боец, един път разправяше в тъмната казарма след вечерна проверка и лягане, че ужким на белите подводници служат не обикновени моряци, а мъртви, които отслужват втора служба, а някои — ония страхливци, които от страх са загинали — си дослужват… Мотаят се морските демони по дъното, ловят удавници и комплектуват от тях екипажи… Ама да разкажеш такова нещо на Мак — ще ти се присмее, въпреки че тук няма нищо за смях… Или например действителният редник Лепту, разжалван офицер, когато биваше пиян, просто казваше: „Всичко това, момчета — дегенерати там, мутанти всякакви, радиации — глупости са това, можеш да ги преживееш, можеш да се справиш с тях, но главното, момчета — молете се на господа да не попаднете в бялата подводница; по-добре човек да се удави веднага, отколкото дори и с една ръка да я докосне, тъй знам аз…“ Беше съвсем неизвестно за какво е разжалван Лепту, но преди той беше служил на крайбрежието като командир на стражеви катер…
— Разбираш ли — развълнувано каза Гай, — има разни суеверия, всякакви легенди… Аз тях няма да ти ги разправям, но например ротмистър Чачу казваше, че всички тия подводници са заразени и е забранено да се качваш на тях… Дори казват, че имало такава заповед — разбитите подводници…
— Добре — каза Максим. — Ти стой тук, а аз ще отида. Ще видим какви зарази има там.
Гай не успя да каже и една дума, само отвори уста, а Максим вече беше скочил във водата; гмурна се и толкова дълго не се появи на повърхността, че Гай дори затаи дъх, докато го чакаше; чернокосата глава се появи до олющения борд точно до пробойната. Ловко и без усилия, като муха по стена, кафявата фигура се изкатери върху наклонената палуба, излетя върху носовата надстройка и изчезна. Гай трескаво си пое въздух, потъпка на място и започна да се разхожда напред-назад край водата, без да сваля очи от мъртвото ръждиво чудовище.
Беше тихо, дори вълните не шумоляха в тоя мъртъв залив. Празно бяло небе, безжизнени бели дюни, всичко — сухо, горещо, застинало. Гай с омраза погледна ръждивия скелет. „Ама че късмет: другите служат с години и никакви подводници не срещат, а пък аз — на ти сега, като че от небето падна, само час вървяхме и ето на, добре дошли… И как можах да се реша на такава работа?… Все заради Максим… При него на думи всичко толкова добре излиза, че като че ли няма за какво и да мислиш, да се страхуваш… А може би не се страхувах затова, защото си представях бялата подводница жива, бяла, спретната, на палубата — моряци в бяло… А тук — железен труп… И мястото е такова едно мъртво, дори вятър няма… А имаше вятър, точно си спомням: докато вървяхме, духаше в лицето такъв един освежителен ветрец…“ Гай тъжно се огледа наоколо, седна на пясъка, сложи до себе си автомата и започна нерешително да смъква десния си ботуш. „Ама че тишина… Ами ако той съвсем не се върне? Глътна го тая желязна мърша, дъх не остана от него… пу-пу-пу…“