Максим скочи, разхвърли отрупаните клонки. Изтича до Гай, вдигна го, погледна стъклените му очи, притисна лице до бузата му, прокле и още три пъти прокле този свят, в който е толкова самотен и безпомощен, в който мъртвите завинаги остават мъртви, защото няма нищо, с което отново да ги направиш живи… После като че ли плака, като удряше с юмруци земята, тъпчеше бялата каска, а когато Зеф започна протяжно да стене от болка, дойде на себе си и без да се огледа, без да чувствува нищо освен омразата и жаждата да убива, отново закрета нагоре, към своя наблюдателен пост…
Тук също всичко беше променено. Нямаше вече храсти, опечената глина димеше и пропукваше, обърнатият на север склон на хълма гореше. Пурпурното небе на север се сливаше с плътна стена от черно-кафяв дим, а над нея се раздуваха ярко оранжеви и като че ли мазни облаци. И натам, накъдето се възнасяха към пропуканата от удара небесна твърд хиляди и хиляди тонове нажежен прах, изпепелени до атоми надежди за оцеляване в тази адска пещ, разпалена от нещастни глупаци, натам подухваше от юг лек влажен вятър.
Максим погледна надолу към прохода между хълмовете. Проходът беше празен, изровената от вериги и обгорената от атомния удар глина димеше, хиляди пламъчета играеха по нея — тлееха листа, догаряха откъснати клонки. А равнината на юг изглеждаше много широка и много пустинна; вече не я скриваха барутни газове, тя беше червена под червеното небе и по нея неподвижно чернееха самотни кутийки — разбитите и повредени танкове на дисциплинарниците; и по нея вече се доближаваше към хълмовете рядка начупена верига от странни машини.
Те приличаха на танкове, но вместо артилерийска кула всяка от тях имаше висок решетест конус с мътен объл предмет на върха. Движеха се бързо, меко се поклащаха по неравностите и бяха не черни като танковете на нещастните блицтрегери, не сиво-зелени като армейските ударни танкове — бяха жълти, ярко, весело жълти като жандармеристките патрулни коли… Десният фланг на веригата вече не се виждаше зад хълмовете и Максим успя да наброи само осем излъчвания. В тях се чувствуваше някаква наглост на господари на положението; те влизаха в боя, но не смятаха за нужно нито да се прикриват, нито да се маскират; сякаш нарочно се показваха на всеобщо обозрение и с окраската си, и с уродливата си петметрова гърбица, и с липсата на нормално въоръжение. Тези, които ги управляваха, навярно се чувствуваха в пълна безопасност. Впрочем, те едва ли мислеха за това; те просто бързаха напред, шибаха с лъчевите бичове желязното стадо, което се носеше сега през ада, и навярно нищо не знаеха за тези бичове, не знаеха, че сами са шибани от тях… Максим видя, че лявофланговият излъчвател се насочва към оврага и тръгна срещу него, надолу по склона на хълма.
Вървеше изправен с цял ръст. Знаеше, че ще трябва със сила да изтръгва черните пастири от тяхната желязна черупка, и искаше това. Никога през живота си не беше искал нищо повече от това, да почувствува сега под пръстите си жива плът… Когато слезе в оврага, излъчвателят вече беше съвсем близо. Жълтият танк се носеше право срещу него, сляпо втренчен със стъкълцата на перископите, решетестият конус тежко се поклащаше извън такта на приклякването на машината и сега се виждаше, че на върха му се люлее сребристо кълбо, от което гъсто стърчаха дълги блестящи игли…
Танкът изобщо нямаше намерение да спира; Максим му отстъпи път, пропусна го, потича няколко метра успоредно с него и скочи върху бронята.
Част пета
Земянин
Глава осемнадесета
Сънят на държавния прокурор беше лек и мъркането на телефона го прекъсна веднага. Без да отваря очи, той взе слушалката и дрезгаво каза: