Ето как постъпват хората, които имат глава на раменете: в нищо не вярват и никого не жалят. Ето как трябваше да постъпя тогава. Да изоставя всичко, да се заема само с Мак, та аз още тогава разбирах каква страшна сила е Мак, а вместо това аз се сбих с Гърчавия и загубих, после се свързах с тая идиотска война и също загубих… И сега също щях да загубя, но ми провървя: Мак се появи в столицата, в бърлогата на Странник и аз научих това преди Странник. Да, Странник, да, клепоушко, сега загуби ти. Точно сега ли трябваше да заминеш, а? И знаеш ли, Странник, дори не ме огорчава обстоятелството, че отново не ми е известно къде и защо си заминал. Заминал си — хубаво. Ти, разбира се, във всичко се осланяш на твоя Фанк, а твоят Фанк ти докара Мак, но — каква неприятност — разболя се твоят Фанк след военните си приключения, лежи в безсъзнание в дворцовата болница — нали е важна фигура, такива са само за дворцовата болница! — и сега ще бъда точен, сега той ще лежи там толкова, колкото аз намеря за добре. Теб те няма, Фанк го няма, а Мак е тук, и това е голям късмет…“
Прокурорът почувствува радост, забеляза я и веднага я угаси.
„Пак емоции, массаракш… По-спокойно, Умник. Ти се запознаваш с човек на име Мак и трябва да бъдеш много обективен. Още повече, че този нов Мак съвсем не прилича на предишния, сега той е съвсем зрял, сега вече знае какво е това финанси и детска престъпност. Поумня нашият Мак, по-суров стана… Ето, утвърди се в щаба на съпротивата (поръчители — Мемо Грамену и Аллу Зеф); като гръм от ясно небе им падна на главите с предложението да се разкрие пред цялата съпротива истинското предназначение на кулите; щабът изрева, но Мак успя да ги убеди! Наплаши ги, обърка ги, приеха идеята му и възложиха на него разработката й… В обстановката той се ориентира бързо и вярно. И те разбраха това — разбраха с кого си имат работа. Или просто почувствуваха… Ето последният донос: фракцията на просветителите го е привлякла към обсъждането на програмата за превъзпитание — и той се е съгласил с радост.
Веднага предлага цял куп идеи. Не са кой знае какви, но работата не е там, в края на краищата самото превъзпитание изобщо е идиотизъм; важното е, че той вече не е терорист, нищо не иска да взривява, никого не иска да убива; важното е, че той се е заел с кариерата си, активно утвърждава авторитета си в щаба, произнася речи, критикува, стреми се нагоре; важното е, че има идеи, жадува да ги осъществи, а именно това ви е нужно, господин Умник…“
Прокурорът се облегна назад.
„И ето още нещо, което е нужно. Донесенията за начина му на живот. Много работи — и в лабораторията, и в къщи, — продължава да тъгува за онова момиче, Рада Гаал, спортува, почти с никого не дружи, не пуши, почти не пие, много е умерен в храненето. От друга страна, проявява явна склонност към разкош в бита, знае си цената: полагащата му се по щат кола прие като нещо естествено, изразил е недоволство от малката й мощност и външна уродливост; недоволен е също и от квартирата си, смята я за тясна и лишена от елементарни удобства; украсил я е с оригинални картини и антикварни произведения на изкуството, за които е изхарчил почти целия си аванс… И така нататък. Добър материал, много добър… Между другото колко пари има сега той, с какво разполага? Така-а, ръководител на тема в лабораторията по химически синтез… Добре са го уредили. И сигурно още повече са му обещали. Бих искал да знам как са му обяснили за какво е притрябвал на Странник. Това знае Фанк, тая тлъста свиня, но той по-скоро ще пукне, отколкото ще каже… Ах, да можех да изтръгна от него всичко, което знае! С каква наслада бих го пречукал после… Как ми трови живота това говедо… И Рада ми задигна, а каква хубава работа щеше да ми свърши сега Рада… Какво оръжие е тя, когато имаш работа с чистия, честен, мъжествен Мак!… Впрочем, това сега може би дори не е и толкова лошо… Не аз държа в неволя твоята любима, Мак, а Странник, това са негови интриги, на тоя шантажьор…“
Прокурорът изтръпна: жълтият телефон тихо звънна. Само звънна и нищо повече. Тихичко, дори мелодично. Оживя за част от секундата и отново замря, сякаш напомняше за себе си… Прокурорът, без да откъсна поглед от него, прекара по челото си треперещи пръсти. Не, грешка е… Разбира се, че е грешка. Всичко става, телефонът е сложен апарат, някъде там е прескочила искрица… Той избърса пръсти в халата. И в същия момент телефонът гръмна. Като изстрел от упор… Като нож по гърлото… Като падане от покрива върху асфалта… Прокурорът взе слушалката. Той не искаше да я взема, той дори не знаеше, че я взема, той дори си въобрази, че не я взема, а бързо, на пръсти тича в спалнята си, облича се, изкарва колата от гаража и с пълна скорост се понася… Накъде?