— Държавният прокурор слуша — дрезгаво каза той и се изкашля.
— Умник? Обажда ти се Канцлер.
Ето… Ето го… Сега ще каже: „Чакаме те някъде след час…“
— Познах те — безсилно каза той. — Здравей, Канцлер.
— Чете ли комюникето?
— Не.
„Ах, не си го чел? Ами че ела, ще ти го прочетем…“
— Край — каза Канцлер. — Окепазихте войната.
Прокурорът преглътна. Трябваше да каже нещо. Трябваше спешно да каже нещо, най-хубавото — да се пошегува. Една тънка шега… „Боже, прати ми една тънка шега!…“
— Мълчиш… Помниш ли какво ти говорех? Не се навирай в тая каша, дръж се при цивилните, не при военните. Ех, ти. Умник…
— Ти си Канцлер — изстиска от себе си прокурорът. — Всички сме твои деца. А децата вечно не слушат родителите си…
Канцлер се захили:
— Деца, а? А къде беше казано: „Ако чадото твое не те послуша…“ Как беше по-нататък, спомняш ли си?
„Боже мой, боже мой! «… изтрий го от лицето на земята.» Той така и каза тогава: «Изтрий го от лицето на земята» и Странник взе от масата тежкия черен пистолет, бавно го вдигна и стреля два пъти, и чадото се хвана с две ръце за пробитата плешива глава и рухна върху килима…“
— Какво, забравил ли си? — попита Канцлер. — Ех ти. Умник… Какво смяташ да правиш, Умник?
— Аз сгреших… — изхърка прокурорът. — Това беше грешка… Заради Гърчавия…
— Сгрешил си… Е, хубаво. Умник, помисли си. Аз пак ще ти се обадя.
И толкоз. И затвори. И не знаеш къде да се обаждаш, да плачеш, да молиш… „Глупаво, глупаво. Това никому не е помогнало… Хубаво… Почакай… Почакай, страхливецо!“ Той със замах удари с разтворена длан ръба на масата — до кръв, до болка, докато престане да трепери… Това малко помогна, но все пак се наведе, отвори с другата ръка долното чекмедже, извади шишенцето, измъкна със зъби тапата и отпи няколко глътки. Заля го горещина.
„Ето така… Спокойно… Още ще видим… Това е състезание: кой по-бързо. С Умника не можеш се справи толкова лесно, ще има да взимате. Не можеш веднага да отзовеш Умника. Ако можеше, вече щяха да са ме повикали… Нищо, че се обади. Той винаги така… Има време. Два дни, три, четири… Има време! — кресна си той сам. — Успокой се…“ Стана и започна бързо да обикаля кабинета.
„Имам аз за вас оправия. Имам Мак. Имам човек, който не се бои от излъчването. За когото не съществуват прегради. Който желае да промени положението на нещата. Който ни мрази. Той е чист и следователно, открит за всички съблазни. Имам човек, който ще ми повярва. Човек, който ще поиска да се срещне с мен… Той вече иска да се срещне с мен: моите агенти вече много пъти са му говорили, че държавният прокурор е добър, справедлив, голям познавач на законите, истински бранител на законността, че Творците не го обичат и го държат, само защото не си доверяват един на друг… Моите агенти вече са ме показали на него — скришом, при благоприятни обстоятелства, и моето лице му е харесало… И — най-важното! — под най-строг секрет са му намекнали, че аз знам къде се намира Центъра. Той прекрасно владее лицето си, но ми казаха, че в този момент се е издал… Ето какъв човек имам аз — който много иска да завладее Центъра и единствен от всички може да направи това… Тоест, аз все още нямам този човек, но мрежите са хвърлени, примамката е глътната и днес аз ще дръпна въдицата. Или съм загубен. Загубен… Загубен…“
Той рязко се обърна и с ужас погледна жълтия телефон.
Не можеше вече да сдържа въображението си. Виждаше оная тясна стаичка, тапицирана с лилаво кадифе, задушна, воняща на вкиснало, без прозорци, с гола олющена маса и пет позлатени кресла… „А ние, останалите, стояхме прави: аз, Странник, с очи, жадуващи за убийство, и тоя плешив палач… нехранимайко, дърдорко: знаеше къде е Центъра, толкова хора погуби, за да научи това, и — дрънкало, пияница, самохвалко! — как може да се казва такова нещо на когото и да било? Още повече на роднини… особено на такива роднини. Пък и началникът на Департамента на общественото здраве, очи и уши на Огненосните Творци, броня и секира на нацията… Канцлер замижа и каза: «Изтрий го от лицето на земята», Странник стреля два пъти от упор, а Барона недоволно промърмори: «Пак оплескахте цялата тапицерия…» И започнаха да спорят защо в стаята вони, а аз стоях с омекнали крака и мислех: «Знаят ли или не знаят?…», и Странник стоеше озъбен като гладен хищник и ме гледаше, като че ли се досеща… За нищо не се досети… Сега вече разбирам защо той винаги се грижеше никой да не проникне в тайната на Центъра. Винаги е знаел къде е Центъра и само е търсел случай да го завземе… Закъсня, Странник, закъсня… И ти ще закъснееш, Канцлер. И ти, Бароне. А за теб, Гърчавия, няма какво да говорим…“