Капралът му върна пропуска и каза:
— Заповядайте. Пригответе документите си.
Вадейки розовото картонче, Максим отвори вратата и влезе в стаята.
Массаракш. Така си е.
Стаята не е една. Три са — в анфилада. И чак накрая е зелената завеса. Плюшена пътека от вратата чак до завесата. Най-малко тридесет метра. И офицерите не са двама. Дори не са трима. Шестима са.
Двама в армейско сиво — в първата стая. Вече са насочили автоматите.
Двама в жандармско черно във втората смяна. Още не са насочили автоматите си, но вече са готови.
Двама цивилни от двете страни на зелената завеса в третата стая.
Единият обръща глава…
Давай, Мак!
Той се хвърля напред. Получи се троен скок от място. Успя само да помисли: „Да не скъсам сухожилията.“ Плътният въздух блъсна лицето му.
Зелената завеса.
Цивилният отляво гледа встрани, шията му е открита. Удар с ръба на дланта.
Цивилният отдясно навярно мига — клепачите му са наполовина отпуснати. Удар по темето отгоре. И в асансьора.
В асансьора е тъмно. Къде е копчето? Массаракш, къде е копчето?
Бавно, кънтящо загърмя автомат, веднага след него — втори. Какво пък, отлична реакция. Ду-ут… ду-ут… ду-ут… Но те още стрелят по вратата, по мястото, където ме видяха. Още не са разбрали какво е станало, това е само рефлекс.
Копчето!
Напряко на завесата диагонално от горе на долу бавно се движи сянка — пада някой от цивилните.
Ето го копчето, массаракш, на най-видното място…
Натиска го, кабината тръгна надолу. Асансьорът беше скоростен и пълзеше доста бързо. Кракът, с който се бе отблъснал, заболя. „Значи все пак съм разтегнал сухожилие?… Впрочем, вече няма значение… Массаракш, ами че аз вече пробих!“
Кабината спря. Максим изскочи и в същия миг в шахтата закънтяха изстрели, разхвърчаха се трески. Три автомата стреляха в покрива на кабината. „Хубаво, хубаво, стреляйте си… Сега ще съобразят, че трябва не да стрелят, а да повикат обратно асансьора и да слязат сами… Не съобразиха, объркаха се…“
Той се озърна. Массаракш, пак нещо не е в ред… Входовете са три. Три напълно еднакви тунела… Аха, това са просто резервни генератори. Един работи, два са на профилактика… Но кой работи сега? Като че ли този…
Той се хвърли в средния тунел. Отзад заръмжа асансьорът.
„Не, не, късно е вече… Бавни сте, няма да успеете… Въпреки че тунелът е, право да си кажем, доста дълъг, пък и кракът ме боли… Ето го завоя, сега вече изобщо няма да се доберете до мен…“ Той стигна до генераторите, които басово бръмчаха под стоманената плоча, спря и няколко секунди си почиваше, отпуснал ръце. „Така, три четвърти от работата е свършена, дори седем осми… Остана дреболия, една втора от една тринадесет и четвърта… Те сега ще слязат от асансьора и ще се пъхнат в тунела; сигурно нищо не знаят и депресионното излъчване ще ги подгони обратно… Какво още може да се случи? Могат да хвърлят в коридора газова граната. Едва ли, от къде на къде ще имат? Виж, тревога вече сигурно са вдигнали. Разбира се, Творците биха могли да изключат депресионната бариера… Ох, няма да се решат, пък няма и да успеят, нали трябва да се съберат и петимата, с петте си ключа, да се договорят, да съобразят дали това не е провокация на един от тях… Наистина, кой в целия този свят би могъл да проникне тук през лъчевата бариера? Само Странник, ако тайно е изобретил защитата си; но него ще го задържат шестимата с автоматите… И няма кой друг… И докато те ще се ругаят, изясняват, съобразяват, аз ще свърша работата…“
В тунела зад ъгъла в тъмното загърмяха автомати. „Разрешено е. Не възразявам…“ Той се наведе над разпределителното устройство, внимателно свали капака и го хвърли в ъгъла. „М-да, крайно примитивна работа. Добре, че съобразих да попрочета нещичко по тукашна електроника…“ Той бръкна в схемата. „Ами ако не бях съобразил? Ако Странник беше пристигнал вчера? Да, господа мои… Массаракш, как бие ток!… Да, господа мои, щях да се окажа в положението на ембриомеханик, който срочно трябва да се справи с… дори не знам с какво… С парен котел? Ще се оправи… Или с камилски впряг… А? Ще се оправиш ли, ембриомеханик? Едва ли… Массаракш, как може всичко тук да е без изолация?… А, ето къде си бил!… Е, бог да ни е на помощ, както казва господин прокурорът!“