Максим захапа устни. Можеше, разбира се, да изложи на това печално чудовище плановете си, перспективите и прочие, но какъв е смисълът? Щом нищо не е готово, щом се получи така…
— Те сами ще разчитат — той посочи през рамо към Вепър. — Ето този човек например, нека сам да разчита… Моята работа беше да им дам възможността…
— Вашата работа… — промърмори Странник. — Вашата работа беше да си седите в ъгъла и да чакате да ви намеря…
— Да, навярно. Другия път ще имам пред вид.
— Още днес отлитате за Земята — твърдо каза Странник.
— Нямам намерение — възрази Максим.
— Още днес отлитате за Земята! — повиши глас Странник. — На тази планета аз ще си имам достатъчно грижи и без вас. Вземете си вашата Рада и заминавайте.
— Рада у вас ли е? — бързо попита Максим.
— Да, отдавна. Жива и здрава е, не се безпокойте.
— За Рада ви благодаря. Много ви благодаря…
Колата влезе в града. На главната улица бучеше, изпускаше дим и бавно се въртеше чудовищно задръстване. Странник сви в странична улица и пое през крайните квартали. Всичко тук беше мъртво. По ъглите неподвижно стърчаха с ръце зад гърба и с бойни каски военни полицаи. Да, тук бързо бяха реагирали на събитията — обща тревога, всички по местата! Още щом са се опомнили от депресията.
„Може би не трябваше да взривявам направо? Може би трябваше да действувам по плана на прокурора?… Не, не, массаракш! Нека всичко върви както е тръгнало. Нека той не ми се кара напразно. Нека те сами се ориентират, те непременно ще се ориентират, щом главите им се прояснят…“
Странник отново излезе на магистралното шосе. Вепър деликатно го потупа по рамото с дулото на пистолета:
— Бъдете така добър, оставете ме тук. Ето тук, дето стоят хората…
До вестникарската будка, пъхнали ръце дълбоко в джобовете на дългите си сиви палта, стояха пет души; никой друг нямаше по тротоарите, изглежда депресионният удар беше наплашил хората и те се бяха изпокрили.
— А какво мислите да правите? — попита Странник, намалявайки скоростта.
— Да подишам чист въздух. Днес е чудно време…
— Това е наш човек — каза му Максим (Странник страшно се озъби). — Пред него можем да говорим за всичко.
Колата спря. Хората с палтата предпазливо се скриха зад будката. Виждаше се как надничат оттам.
— Наш? — повтори Вепър и вдигна вежда. — Как така наш?
Максим в затруднение погледна Странник. Онзи изобщо нямаше намерение да му помага.
— Впрочем, добре — каза Вепър. — Вярвам ви. Сега ние ще се заемем с щаба. Предполагам, че трябва да започнем оттам. Знаете за какво говоря — там има хора, които трябва да се премахнат, докато не са оседлали движението…
— Правилна мисъл… — каза Странник. — Между другото, струва ми се, че ви познавам. Вие сте Тик Феску по прякор Вепър, нали?
— Напълно вярно — вежливо каза Вепър и се обърна към Максим. — А вие се заемете с Творците. Това е трудна работа, точно за вас. Къде да ви търся занапред?
— Почакайте, Вепър — каза Максим. — Без малко не забравих. След няколко часа цялата страна ще бъде поразена за много денонощия от лъчев глад. Всички ще бъдат напълно безпомощни…
— Всички ли? — със съмнение в гласа попита Вепър.
— Всички освен дегенератите. Това време трябва да се използува.
Вепър се замисли.
— Е, прекрасно. Ако е истина… Впрочем, ние ще имаме работа именно с дегенерати. Та къде все пак да ви търся?
— По предишния телефон — каза Странник — и на предишното място. И още нещо. Създайте свой комитет. Възстановете организацията, която имахте по време на империята. Някои ваши хора работят при мен в института… Массаракш! — изведнъж изсъска той. — Нямам нито време, нито нужните хора под ръка… Дяволите ще ви вземат, Максим!
— Най-важното — каза Вепър, като сложи ръка на рамото на Максим, — че вече го няма Центъра. Браво, Мак. Благодаря ви…
Стисна рамото на Максим и започна да се измъква неловко, като се закачаше с протезата.
— Господи! — произнесе той, застанал до колата със затворени очи. — Нима наистина го няма? Та това… това е…
— Затворете вратата — каза Странник. — По-силно, по-силно…
Колата от място тръгна с голяма скорост. Максим се озърна. Вепър стоеше в средата на групичката хора със сиви палта и говореше нещо, като размахваше ръката с пистолета. Хората стояха неподвижно. Още не бяха разбрали. Или не бяха повярвали.