Улицата беше пуста. Срещу тях, държейки се близо до тротоара, идваха бронетранспортьори с легионери, а някъде в далечината, където беше завоят към института, няколко коли вече преграждаха пътя; притичваха фигури, облечени в черно. И изведнъж в колоната бронетранспортьори се появи познатата до отвращение яркооранжева патрулна кола с дълга телескопична антена.
— Массаракш… — промърмори Максим. — Съвсем забравих за тия…
— Ти за много неща си забравил — каза Странник. — За самоходните излъчватели, за Островната Империя, за икономиката… Известно ли ти е, че в страната има инфлация? Изобщо известно ли ти е какво е това „инфлация“? Известно ли ти е, че има заплаха от глад, че земята не ражда? Известно ли ти е, че ние тук не успяхме да създадем нито запаси от жито, нито запаси от медикаменти? Знаеш ли, че този твой лъчев глад в двадесет процента от случаите води до полудяване? — Той изтри с длан мощното си олисяло чело. — Сега ще ни трябват лекари… дванадесет хиляди лекари. Ще ни трябват белтъчни синтезатори, ще трябва да дезактивизираме като начало поне сто милиона хектара заразена почва. Трябва да спрем израждането на биосферата… Массаракш, нужен ни е поне един земянин на Островите, в адмиралтейството на оня мръсник… Никой от нашите не може да се удържи там, не може поне да се върне и да разкаже какво става там…
Максим мълчеше. Спряха пред колите, които преграждаха пътя. Тъмнолик набит офицер се приближи със странно познато размахване на ръка и с гракащ глас поиска документите. Странник злобно и нетърпеливо пъхна под носа му блестящ жетон. Офицерът мрачно козирува и погледна Максим. Беше ротмистър… не, вече бригадир от Бойния Легион Чачу! Очите му се разшириха.
— Този човек с вас ли е, ваше превъзходителство?
— Да. Незабавно заповядайте да ми освободят пътя.
— Моля за извинение, ваше превъзходителство, но този човек…
— Незабавно освободете пътя! — кресна с гръмотевичен глас Странник.
Бригадир Чачу отново мрачно козирува, направи „кръгом“ и махна на войниците. Един от камионите се отдръпна и Странник подкара с пълна скорост пред образувалия се проход.
— Ето, виждаш ли? А ти си мислеше, че нещата ще бъдат такива: раз-два и край… Да застреляме Странник, да избесим Творците, да разпъдим страхливците и фашистите в щаба — и революцията е готова…
— Никога не съм мислил така — каза Максим. Чувствуваше се много нещастен, смазан, безпомощен, безнадеждно глупав.
Странник косо го погледна, усмихна се тъжно и Максим изведнъж видя, че той не е никакъв дявол, не е никакъв Странник, никакво чудовище — просто, един много възрастен, много добър и много уязвим човек, угнетен от огромната си отговорност, измъчен от своята отвратителна маска на студен убиец, ужасно огорчен от поредната пречка, провалила щателно обмисления план и особено разстроен от факта, че този път му е попречил негов сънародник, земянин…
— Закъснях аз с теб — печално каза той. — Недогледах, подцених те. Мислех си — хлапе, жалко за него, оплете се като пате в кълчища… — той отново се усмихна и въздъхна. — Бързи момчета сте вие от ГСТ, обаче…
— Недейте — каза Максим. — Не се измъчвайте толкова. Ето, аз не се измъчвам… Прощавайте, как се казвате?
— Наричайте ме Рудолф.
— Да… Ето, аз не се измъчвам, Рудолф. Аз възнамерявам да работя. Да правя революция.
— По-добре си върви в къщи — вече съвсем безнадеждно го посъветва Странник.
— Аз съм си в къщи — нетърпеливо каза Максим. — Стига за това… Интересуват ме самоходните излъчватели. Какво ще правим с тях?
— С тях няма какво да правим. Помисли по-добре какво ще правим с инфлацията…
— Аз питам за излъчвателите.
Странник въздъхна:
— Те работят с акумулатори и могат да бъдат заредени само при мен в Департамента. След три денонощия ще свършат… Но след месец трябва да започне нахлуване откъм Островната Империя. Обикновено успявахме да отклоняваме подводниците от курса, до брега достигаха отделни единици, А този път те готвят армада… Аз разчитах на депресионното излъчване, а сега просто ще трябва да ги потопяваме.
Той помълча.
— Значи ти си си в къщи. Да речем… С какво конкретно смяташ да се заемеш?
Наближаваха Департамента. Тежките врати бяха плътно затворени, в каменната ограда зееха амбразури, които преди ги нямаше. Департаментът бе заприличал на крепост, готова за бой. А около павилиончето стояха трима и рижата брада на Зеф пламтеше сред зеленината като екзотично цвете.