Всеки път, когато се наложи да вляза във връзка с кораба, Шчекн започва да се държи като куче — или яде, или се чеше, или души нещо. Той прекрасно знае, че не обичам това и прави демонстрации, сякаш ми отмъщава, дето нарушавам нашето усамотение.
Започва ситно да ръми. Сива мъгла се стеле на вълни над булеварда пред нас. Вървим през седемнадесети квартал (пряката е павирана), минаваме покрай ръждясал автомобилен фургон с отпуснати гуми, покрай добре запазена сграда, облицована с гранит и с фигурни решетки по прозорците на първия етаж, и вляво от нас започва парк, отделен от булеварда с ниска каменна ограда.
В момента, когато минаваме покрай изкривената арка на входа, от мокрите, буйно израснали храсти с шум и дрънкане на звънчета на оградата изскача пъстра и странна висока фигура.
Човекът е слаб като скелет, е жълто лице, хлътнали бузи и изцъклени очи. Мокри рижи кичури коса стърчат на всички страни, отпуснатите му ръце се друсат, сякаш са с повече стави, а дългите му крака непрестанни мърдат и подскачат игриво на място, така че изпод огромните му стъпала хвърчат настрани окапали листа и прогизнал циментен трошляк.
От врата до петите той е облечен в нещо като трико на разноцветни карета — червено, жълто, синьо и зелено — и непрестанно подрънкват звънчета, зашити безразборно по ръкавите и крачолите му, и възлестите му пръсти звучно и ситно щракат в заплетен ритъм. Палячо. Арлекин. Неговото кълчене сигурно би било смешно, ако не беше толкова страшно в този мъртъв град под ръмящия сив дъжд на фона на подивелия парк, превърнал се в гора. Няма никакво съмнение, че е луд. Още един луд.
В първия миг ми се струва, че е същият от покрайнините. Но костюмът на онзи беше от пъстроцветни ленти и на главата си имаше шапка със звънчета, и беше много по-нисък, и не изглеждаше толкова изнемощял. Просто и двамата бяха пъстро облечени, и двамата бяха побъркани, и изглежда напълно невероятно, че първите двама аборигени, които срещнахме на тази планета, се оказаха побъркани клоуни.
— Не е опасно — казва Шчекн.
— Длъжни сме да му помогнем — казвам аз.
— Както искаш. Той няма да ни позволи.
И сам знам, че няма да ни позволи, но какво да се прави, тръгвам внимателно към танцуващия палячо, като приготвям в ръкавицата спринцовката с транквилизатора.
— Опасност отзад — казва изведнъж Шчекн.
Рязко се обръщам. Но на другата страна на улицата няма нищо особено — двуетажна къща с остатъци от отровновиолетова боя, фалшиви колони, нито едно здраво стъкло, отворът на входа, висок етаж и половина, зее тъмен. Къща като къща, но Шчекн гледа именно към нея, застанал в поза на най-напрегнато внимание. Приклекнал е на свитите си пружиниращи лапи, свел с ниско главата си и е наострил малките си триъгълни уши. Ледени тръпки пробягват по гърба ми — откакто сме тръгнали по маршрута, Шчекн още нито веднъж не е заставал в тази рядка поза. Зад нас отчаяно подрънкват звънчета и изведнъж става тихо. Само дъждът ромоли.
— От кой прозорец? — питам аз.
— Не знам. — Шчекн плавно завърта главата си отдясно наляво. — Не е от прозорците. Искаш ли да видим? Но вече е по-малко… — Тежката глава бавно се надига. — Край. Както винаги.
— Какво?
— Както в началото е.
— Опасно ли е?
— От самото начало е опасно. Малко. А сега беше много. И пак е както в началото.
— Хора ли бяха? Или звяр?
— Много голяма злоба. Не е ясно.
Поглеждам към парка. Лудия палячо го няма и нищо не може да се различи в плътната мокра зеленина.
Вандерхузе страшно се тревожи. Диктувам донесението. Вандерхузе се страхува, че това е било засада и че палячото е трябвало да ми отвлече вниманието. Не може и не може да проумее, че в такъв случай засадата би успала, защото палячото наистина така ми привлече вниманието, че нищо не виждах и не чувах освен него. Вандерхузе предлага да ни изпрати подкрепление, но аз отказвам. Възложили са ни нищо и никаква работа и по всяка вероятност самите нас скоро ще ни изтеглят оттук и ще ни прехвърлят като подкрепление, да речем, на споменатия Еспада.
Съобщение от групата на Еспада; обстрелвали го. С трасиращи куршуми. Изглежда, било е предупреждаваща стрелба. Еспада продължава да напредва. Ние също. Вандерхузе е развълнуван до краен предел, гласът му е съвсем жален.
С капитана май че не ни провървя. Капитанът на Еспада е прогресор. Капитанът на Желтухин е прогресор. А на нас — Вандерхузе. Редно е да бъде така, разбира се: Еспада ще влезе в контакт, Рем е основният доставчик на информация, а ние с Шчекн просто сме пеши разузнавачи в пуст безопасен район. Но когато нещо се случи — а то винаги нещо се случва, — ще се наложи да разчитаме само на себе си. В края на краищата старият мил Вандерхузе е всичко на всичко междузвезден пилот, опитен космически вълк. В плътта и кръвта му се е просмукала инструкция 06/03: „При откриване на признаци на разумен живот на планетата незабавно стартирай, като по възможност унищожиш всички следи от пребиваването си…“ А тук какво става — предупредителна стрелба, съвсем очевидно нежелание да се влезе в контакт и никой не само че не се кани да стартира незабавни, а напротив — всеки продължава да напредва и изобщо да си търси белята…