Настаняваме се на края на голям пресъхнал фонтан под сянката на някакво митологично каменно чудовище с крила и отварям пакетите с храна. Наоколо неясно мъждеят стените на мъртвите къщи, цари мъртва тишина и е приятно човек да си мисли, че на десетки километри по изминатия маршрут вече няма мъртва пустота, а работят хора.
По време на ядене Шчекн никога не разговаря, но щом се нахрани до насита, обича да побъбри.
— Този старец — казва той, като грижливо облизва лапата си — наистина ли го съживиха?
— Да.
— И отново е жив, върви и приказва?
— Едва ли приказва, камо ли пък да върви, но е жив.
— Жалко — недоволно мърмори Шчекн.
— Защо жалко?
— Жалко, че не приказва. Интересно би било да науча какво има Там…
— Къде?
— Там, където е бил, когато умря.
Усмихвам се.
— Мислиш, че там има нещо?
— Трябва да има. Нали трябва някъде да се дяна, когато умра.
— Къде се дява електрическият ток, когато човек го изключи? — питам аз.
— Това никога няма да мога да разбера — признава си Шчекн. — Но ти разсъждаваш неправилно. Да, не знам къде се дява електрическият ток, когато човек го изключи. Но не знам също така и откъде се взема той, когато човек го включи. А виж, откъде съм се взел аз — това ми е ясно и добре известно.
— И къде си бил ти, когато още те е нямало? — коварно го запитвам аз.
Но за Шчекн това не е проблем.
— Бил съм в кръвта на моите родители. А преди това — в кръвта на родителите на моите родители.
— Значи когато няма да те има, ще бъдеш в кръвта на своите деца…
— А ако нямам деца?
— Тогава ще бъдеш в земята, в тревата, в дърветата…
— Не е така! В тревата и в дърветата ще бъде моето тяло. А аз самият къде ще бъда?
— В кръвта на твоите родители също не си бил ти самият, а твоето тяло. Та нали ти не помниш какъв си бил в кръвта на твоите родители…
— Как така да не помня? — учудва се Шчекн. — Доста много неща помня!
— Да, наистина… — промърморвам аз, сразен. — Вие имате генетична памет…
— Можеш да го наричаш както си искаш — сърдито мърмори Шчекн. — Но аз наистина не разбирам къде ще се дяна, ако ей сега умра. Нали нямам деца…
Решавам да прекратя този спор. Ясно ми е, че никога няма да съумея да докажа на Шчекн, че Там няма нищо. Затова мълчаливо загъвам пакета с храната, слагам го в раницата и се настанявам по-удобно, като протягам краката си.
Шчекн грижливо е облизал и втората си лапа, идеално е подредил козината по бузите си и отново подхваща разговор.
— Ти ме учудваш, Лев — заявява той. — И всички вие ме учудвате. Нима още не ви е омръзнало тук?
— Защо да ни омръзне? Нали това ни е работата.
— А защо трябва да работите без всякакъв смисъл?
— Как да няма смисъл. Та ти сам виждаш колко неща научихме само за един ден.
— И тогава аз питам: за какво ви е да научавате това, което няма смисъл? Какво ще правите с него? Вие все научавате и научавате и нищо не правите с това, което научавате.
— С кое например? — питам аз.
Еша си няма Шчекн да спори. Току-що спечели една победа и сега явно се стреми да спечели втора.
— Ами например ямата без дъно, която намерих. На кого и за какво може да потрябва яма без дъно?
— Това не е точно яма — казвам аз, — а по-скоро врата към друг свят.
— Вие можете ли да минете през тази врата? — осведомява се Шчекн.
— Не — признавам аз. — Не можем.
— За какво ви е тогава тази врата, през която и тъй, и тъй не можете да минете?
— Днес не можем, но утре ще можем.
— Утре ли?
— В широкия смисъл. Вдругиден. След година…
— Друг свят, друг свят… — недоволно мърмори Шчекн. — Нима ви е тясно в този?
— Ами как да ти кажа… Сигурно е тясно на въображението ни.
— Разбира се! — язвително казва Шчекн. — Нали е достатъчно да попаднете в друг свят и тутакси се захващате да го променяте, докато заприлича на вашия собствен. И много естествено на вашето въображение пак му става тясно, и тогава търсите друг някакъв свят, и отново се захващате да го променяте…
Внезапно той рязко прекъсва своята филипика и в същия миг усещам, че наблизо има някой. Тук. На две крачки. В подножието на митологичното чудовище.