Това е съвсем нормален абориген, по всичко изглежда, че е от категорията „човек“ — здрав и строен мъж в брезентови панталони и брезентово яке на голо, а на врата му виси магазинна винтовка. Гъстите му рошави коси падат над очите, а лицето му е гладко избръснато. Той стои съвсем неподвижно до постамента и само очите му бавно се въртят ту към мен, ту към Шчекн. Личи, че в тъмнината той вижда не по-лошо от нас. Не ми е ясно как е успял така безшумно и незабелязано да се промъкне дотук.
Внимателно се пресягам на гърба си и включвам озвучителния блок на езиковия транслатор.
— Ела и седни, ние сме приятели — казвам аз, като си мърдам само устните.
Със закъснение от половин секунда от лингвафона се разнасят гърлени звуци, доста приятни за ухото.
Непознатият трепва и прави крачка назад.
— Не се бой — продължавам аз. — Как се казваш? Аз се казвам Лев, а той се казва Шчекн. Ние не сме врагове. Искаме да поговорим с тебе.
Не, нищо не се получава. Непознатият отстъпва още една крачка и наполовина се скрива зад постамента. Лицето му си остава все така безизразно и дори не е ясно разбира ли какво му говоря.
— Имаме вкусна храна — не се предавам аз. — Може би си гладен или искаш нещо да пиеш? Седни с нас и аз с удоволствие ще те нагостя…
Изведнъж се сещам, че сигурно аборигенът доста се е изплашил от това „ние“ и „с нас“ и бързам да премина в единствено число. Но и това не помага. Той съвсем се скрива зад постамента и вече нито се вижда, нито се чува.
— Отива си — мърмори Шчекн.
И в този миг отново виждам аборигена — с широки, меки и абсолютно безшумни крачки той пресича улицата, стъпва на отсрещния тротоар и все така, без нито веднъж да се обърне, се шмугва в един вход.
2 юни, 78 година
Очи в очи с Лев Абалкин
Към 18:00 часа у дома се изтърсиха (без да ме предупредят) Андрей и Сандро. Прибрах папката в чекмеджето на бюрото и веднага строго им казах, че няма да търпя никакви служебни разговори, тъй като сега не са подчинени на мен, а на Клавдий. Освен това съм зает.
Те взеха жално да хленчат, че съвсем не са дошли по работа, че им е домъчняло за мен и че не бива да се отнасям така с тях. Друго може и да не могат, но на хленченето са майстори. Омекнах. Барът беше отворен и известно време с удоволствие си говорихме за моите кактуси. После изведнъж съвсем случайно открих, че вече не говорим толкова за кактусите, колкото за Клавдий и това все още донякъде изглеждаше оправдано, тъй като със своето тяло на буци и с болезнено хапливите си насмешки Клавдий и на мен самия ми напомняше кактус, ала не успях и да ахна, когато тези млади провокатори извънредно ловко и естествено преминаха към случая с биореакторите и Капитан Немо.
Без да се издавам с нищо, ги оставих хубавичко да се разпалят, а после, в кулминационния момент, когато вече решиха, че техният началник е лапнал въдицата, им предложих да си обират крушите. И щях да ги изгоня, защото здравата ме доядя и на тях, и на мене, но тогава (пак без предупреждение) взе, че се появи Альона. Съдбата ми била такава, помислих си аз и се запътих към кухнята. И тъй, и тъй беше станало време за вечеря, а даже на младите провокатори им е ясно, че пред външни хора не бива да разговарят за нашите работи.
Вечерята излезе чудесна. Провокаторите забравиха за всичко на света и взеха да се перчат пред Альона. Когато тя ги срязваше, аз почвах да се перча — колкото да се намирам на работа. Парадът на петлите завърти с грандиозен спор — къде да отидем сега. Сандро настояваше да се замъкнем да слушаме „Октопус“, при това незабавно, защото най-хубавите им парчета са в началото на програмата. Андрей се запали като истински музикален критик, нападките му срещу „Октопус“ бяха страстни и лишени от каквато и да било мисъл, неговата теория за съвременната музика беше смайващо свежа и чиста и се свеждаше до това, че сега, през нощта, е най-подходящото време да изпробваме под ветрила новата му яхта „Любомудър“. Аз бях за играта на изречения или в краен случай на факти. Щом се досети, че днес никъде няма да ходя и изобщо съм зает, Альона се разстрои и взе да се държи неприлично. „“Октопус" зад борда! — настояваше тя. — На бимбомбрамселите! Хайде да вдигаме гарга!" И така нататък.
В самия разгар на тази дискусия, в 19:33 часа, зачурулика видеофонът. Андрей, който седеше най-близо до него, си тикна пръста в клавиша. Екранът светна, но изображение не се появи. И нищо не се чуваше, защото Сандро ревеше с пълно гърло: „Острови, острови, острови…“, като извиваше странно тялото си, опитвайки се да подражава на неподражаемия Б. Туарега, докато Альона, вече пощуряла, се опитваше да го надвика с „Песен без думи“ на Глиер (а може и да не е на Глиер).