Естествено има и още една версия, която се налага. На него му е било все едно за какво ще говори. Той е можел да си позволи да говори всякакви глупости, защото ми е позвънил само за да ме види. Учителят или Майя Глумова му казват: От тебе се интересува някой си Максим Камерер. „Тъй ли? — мисли си криещият се Лев. — Чудна работа! Дошъл не дошъл на Земята и от мене се интересува Максим Камерер. Че нали едно време познавах един Максим Камерер. Какво е това? Съвпадение ли е? Лев Абалкин не вярва на съвпаденията. Я да взема да се обадя на този човек и да видя дали това е същият Максим Камерер, който навремето беше Мак Сим… А ако наистина е той, ще го видим как ще се държи…“
Почувствувах, че вървя по прав път. Той набира номера и за всеки случай изключва образа — ако не съм онзи Максим Камерер. После ме вижда. Сигурно се учудва, но затова пък с явно облекчение. Пред него е най-обикновеният Максим Камерер, у тях са се събрали приятели, настанала е весела суматоха, няма абсолютно нищо подозрително. Какво пък, можем да си разменим десетина нищо незначещи приказки, да си определим среща и да изчезна…
Но! Това не е цялата истина и само истината. Тука има две неща, дето бият на очи. Първо, защо въобще му е притрябвало тогава да влиза в разговор? Можеше да погледа, да послуша, да се убеди, че съм аз и спокойно да прекъсне връзката. Грешка, някой е сбъркал номера. И толкоз.
А, второ, нали и аз не съм вчерашен. Та нали видях, че той не разговаряше просто така. Той наблюдаваше моята реакция. Искаше да се убеди, че аз съм аз и по определен начин ще реагирам на някои негови думи. Съзнателно говори глупости и внимателно следи как реагирам на тези глупости… Пак изглежда странно. На явните глупости всички хора реагират по един и същи начин. Следователно или аз разсъждавам неправилно, или… или от гледна точка на Абалкин тези глупости не са глупости. Например поради някакви абсолютно неизвестни за мен причини Абалкин наистина допуска, че моята роля в изследването на главанаците е извънредно голяма. Той ми се обажда, за да провери това свое предположение, и по моята реакция се убеждава, че предположението му е невярно.
Напълно логично е, но някак си е странно. Какво общо имат тук главанаците? Вярно, те са играли, направо казано, голяма роля в живота на Абалкин. Стоп!
Ако сега някой ме беше накарал да разкажа кое е най-важното в биографията на този човек, сигурно щях да кажа, че на него му харесвало да работи с главанаците, от всичко на света той най-много искал да работи с главанаците, вече доста успешно работел с главанаците, но кой знае защо, не му дали да работи с главанаците… Дявол да го вземе, какво чудно би могло да има, ако накрая търпението му се е изчерпало и той е плюл на своя щаб „Ц“, на „Комкон“, на дисциплината, плюл е на всичко и се е върнал на Земята, за да може, по дяволите, веднъж завинаги да разбере защо не му дават да се занимава с любимата си работа, кой — лично — му пречи през целия му живот, от кого може да потърси сметка за пропадането на грижливо правените планове, за горчивото си неведение, за петнайсетте години, пропилени в неимоверно тежка работа, която не му е по вкуса… И ето че той се е върнал!
Върнал се е и веднага се е натъкнал на моето име. И си е спомнил, че всъщност аз му бях опекун, когато за първи път работеше с главанаците, и е поискал да узнае не съм ли взел участие в това безпрецедентно отстраняване на един човек от любимата му работа, и е разбрал (с помощта на проста уловка), че не съм участвувал — излиза, че съм се занимавал с отблъскването на десанта и изобщо не съм бил в течение.
Ей така например би могъл да се обясни одевешният разговор. Но само този разговор и нищо повече. С тази хипотеза не биха могли да се обяснят нито тъмната история с Тристан, нито тъмната история с Майя Глумова, нито пък още повече причината, поради която Лев Абалкин има нужда да се крие. Сега той би трябвало да се разхожда из „Комкон“ и да разпердушинва онези, които са го оскърбили, нали е човек с несдържан характер и артистична психика… Впрочем в тази моя хипотеза все пак имаше някои рационални зрънца и възникваха някои практически въпроси. Реших да ги задам на Екселенц, но отначало трябваше да позвъня на Сергей Павлович Федосеев.
Погледнах часовника си. Беше 21:51. Да се надяваме, че старецът още не си е легнал.
Действително се оказа, че старецът още не си е легнал. С известно недоумение, сякаш не можеше да ме познае, той гледаше от екрана журналиста Камерер. А журналистът Камерер го заля с извинения за безпокойството по никое време. Извиненията бяха приети, обаче недоумението не изчезна от лицето му.