— Добри хора ли? Какво значи това?
Обяснявам му това, което ми обясни Нядрудан. Старецът кимва.
— Ясно. Ние сме тези добри хора. — Той ме разглежда от главата до петите. — А при вас, гледам, нещата не вървят зле… Машинката на гърба ви превежда… Някога и ние имахме такива, но бяха огромни, заемаха цели стаи… А такова ръчно оръжие никога не сме имали. Сръчно пречукахте този лош човек! Сякаш с оръдие. Отдавна ли долетяхте?
— Вчера — казвам аз.
— А пък ние така и не успяхме да оправим нашите летателни машини. Няма кой да ги поправи. — Той пак нескрито ме оглежда. — Да, добре сте вие. А при нас, както виждате, е пълен упадък. Как успяхте? Отблъснахте ли ги? Или намерихте някакви средства?
— Упадъкът при вас наистина е пълен — казвам аз внимателно. — Два дена съм тук и въпреки това нищо не разбирам…
Ясно ми е, че ме взема за някой друг. На първо време така може би е даже по-добре. Само че трябва да внимавам, много да внимавам…
— Зная, че нищо не разбирате — казва старецът. — И това е най-малкото странно. Нима при вас нищо такова не стана?
— Не — отвръщам аз. — При нас нищо такова не е ставало.
Старецът изведнъж изтърсва някаква дълга фраза, на която транслаторът незабавно отговаря: „Езикът не се кодира.“
— Не разбирам — казвам аз.
— Не разбирате ли… А аз мислех, че добре владея езика, на който говорят отвъд планината.
— Не съм оттам — възразявам аз. — И никога не съм бил там.
— А откъде сте тогава?
Вземам решение.
— Сега това не е важно — казвам аз. — Да не говорим за нас. При нас всичко е наред. Ние нямаме нужда от помощ. Да говорим за вас. Малко неща разбрах, но едно е очевидно: вие се нуждаете от помощ. От каква помощ по-точно? Какво ви е нужно най-напред? Изобщо какво става тук при вас? Ето за какво ще говорим сега. И дайте да седнем, целия ден съм на крака. Има ли тука някъде място, където можем да поседнем и спокойно да си поговорим?
Известно време той мълчаливо шари с поглед по лицето ми.
— Не искате да кажете откъде сте… — проговори той накрая. — Какво пък, имате право. Вие сте по-силни. Само че това е глупаво. Аз и без това зная — вие сте от Северния архипелаг. Вас не са ви закачали само защото не са ви забелязали. Имали сте късмет. Ама искам да ви запитам къде бяхте през последните четирийсет години, докато ние тук живи изгнивахме. Гледахте си кефа, проклети да сте!
— Не само вие сте изпаднали в бедствие — съвсем искрено възразявам аз. — И ето настана време да дойдем и при вас.
— Много се радваме — казва той. — Да отидем да седнем и да побеседваме.
Влизаме във входа на отсрещната къща, качваме се на втория етаж и попадаме в доста занемарена стая, където всичко на всичко има една маса в средата, огромен диван до стената и две табуретки до прозорците. Прозорците гледат към площада и стаята е озарена от синкаво бялата светлина на павилиона. На дивана някой спи, завит презглава с лъскаво наметало. На масата има консервени кутии и голяма метална манерка.
Едва влязъл в стаята, старецът се захваща да въведе ред. Той вдига на крака спящия и го отпраща някъде. Едно от намръщените момчета получава заповед да застане на пост и то сяда на табуретката до прозореца, където после седи през цялото време и не сваля очи от площада. Другото намръщено момче се захваща сръчно да отваря консервените кутии, а после застава на вратата, като опира рамена в касата.
На мен ми предлагат да седна на дивана, после ме залостват с масата, която придвижват към мен, и ме заобикалят с консерви. Оказва се, че в манерката има обикновена вода, доста чиста, макар и с вкус, на желязо. Шчекн също не е забравен. Войникът, когото изгониха от дивана, поставя пред него на пода отворена консервена кутия. Шчекн не възразява. Наистина той не хапва от консервата, а се отдръпва към вратата и предвидливо се настанява до момчето, което стои на пост. При това старателно се чеше, сумти и се облизва, като с всички сили се преструва на обикновено куче.
В това време старецът взема втората табуретка, сяда срещу мен и преговорите започват.
Преди всичко старецът се представя. Разбира се, той се оказва гаттаух, и при това не просто гаттаух, а даже гаттаухокамбомон, което очевидно трябва да се преведе като „управител на всички територии и прилежащите им райони“. Той управлява целия град, пристанището и дузина племена, живеещи в радиус от петдесет километра. Няма добра представа какво става извън този радиус, но предполага, че и там е същото. Общият брой на населението в неговата област сега е не повече от пет хиляди човека. В областта няма нито промишленост, нито що-годе организирано селско стопанство. Наистина в предградието има лаборатория. Хубава лаборатория, навремето е била една от най-хубавите в света и досега се ръководи от самия Драудан („странно, че никога не сте чували за него… на него също му провървя — и той живее дълго като мен…“), но нищо не успели да постигнат там през всичките тези четирийсет години. И очевидно няма да постигнат.