— Затова — заключава старецът — дайте да не го усукваме и да не се пазарим. Аз имам само едно условие: ако ще ни лекувате, то ще лекувате всички. Без изключение. Ако приемете това условие, вие можете да поставяте други условия. Всякакви. Приемам ги безусловно. Ако не искате, тогава по-добре не си пъхайте носа при нас. Разбира се, всички ние тук ще загинем, но и за вас няма да има живот, докато поне един от нас още е жив.
Мълча. Все чакам, че щабът поне нещичко ще ми подскаже. Поне мъничко! Но изглежда, че там също нищо не разбират.
— Бих искал да ви напомня — казвам накрая, — че аз продължавам нищо да не разбирам от вашите работи.
— Тогава задавайте въпроси! — рязко казва старецът.
— Вие казахте: да ви лекуваме. Епидемия ли има при вас?
Лицето на стареца става каменно. Той дълго ме гледа в очите, а после уморено се обляга на масата и потрива с пръсти челото си.
— Предупредих ви, че не трябва да го усукваме. Ние нямаме намерение да се пазарим. Кажете ясно и разбрано: имате ли лекарство за всички? Ако имате, диктувайте условията. Ако пък нямате — значи няма за какво да разговаряме.
— Така никога няма да излезем от този омагьосан кръг — казвам аз. — Хайде да приемем, че не зная абсолютно нищо за вас, например че съм проспал тези четирийсет години. Не зная от каква болест страдате, не зная какво лекарство ви е нужно…
— И за Нашествието нищо не знаете? — казва старецът, без да отваря очи.
— Почти нищо.
— И за Всеобщото откарване нищо не знаете?
— Почти нищо. Зная, че всички са заминали. Зная, че в това някак са замесени пришълци от Космоса. И повече нищо.
— При-шеръ-зи… из Коз-мо-за… — с усилие повтаря старецът на руски.
— Хора от Луната… Хора от небето… — казвам аз.
Той оголва здравите си пожълтели зъби.
— Не са от небето, нито от Луната, а изпод земята! — казва той. — Значи все пак нещо знаете…
— Минах през града и видях много неща.
— А там при вас нищо ли не се случи? Съвсем?
— Нищо такова не е ставало — твърдо казвам аз.
— И вие нищо не забелязахте? Не забелязахте гибелта на човечеството? Престанете да лъжете! Какво искате да постигнете с тия лъжи?
— Лев! — шумоли под шлема ми гласът на Комов. — Разиграй варианта „Кретен“!
— Аз съм подчинен — заявявам строго. — Зная само това, което ми се полага да зная! Правя само това, което ми е заповядано да правя! Ако ми заповядат да лъжа, ще лъжа, но сега нямам такава заповед.
— А каква заповед имате?
— Да разузная какво става във вашия район и да докладвам.
— Каква глупост! — уморен и отвратен казва старецът. — Е, добре. Да бъде както казвате. Кой знае защо искате да ви разказвам работи, които са известни на всички… Добре. Слушайте.
От разказа му разбираме, че за всичко е виновна расата на отвратителните нечовеци, които се развъдили в недрата на планетата. Преди четирийсет години тази раса предприела нашествие срещу местното човечество. Нашествието започнало с невиждана пандемия, която нечовеците стоварили наведнъж върху цялата планета. Причинителят на пандемията е неизвестен и досега. А болестта изглеждала така: от дванайсетгодишна възраст напълно нормалните деца започвали стремително да стареят. Бързината, с която се развивал човешкият организъм, докато стигнел критичната възрастова точка се увеличавала в геометрична прогресия. Шестнайсетгодишните юноши и девойки изглеждали четирийсетгодишни, на осемнайсет години започвала старостта, а двайсетте години преживявали само единици.
Пандемията свирепствувала три години, след което нечовеците за пръв път издали съществуването си. Те предложили на всички правителства да организират прехвърлянето на населението „в съседния свят“, тоест при тях в недрата на земята. Обещали, че там, в съседния свят, пандемията ще изчезне от само себе си и тогава милиони и милиони изплашени хора се втурнали към специалните кладенци, откъдето, разбира се, така и никой не се е върнал до ден-днешен. По този начин преди четирийсет години загинала местната цивилизации.