— Какво се е случило? — казвам и гледам да не мърдам.
Никелираното дуло се люлее, а стражите, напипали най-сетне оръжието си, дружно щракат затворите.
— Твоята глупава дреха все пак заработи — ломоти Шчекн на своя език. — Почти не се виждаш. Само лицето ти е останало. Нямаш форма като водата или като парата. Впрочем старецът вече се отказа да стреля. Или да го укротя, а?
— Недей — казвам аз на руски.
Старецът най-после се обажда. По-бял е от стената и се запъва, като говори, но не от страх, разбира се, а от ненавист. Дума да няма, силен е старецът.
— Проклет подземен върколак! — казва той. — Сложи си ръцете на масата! Лявата върху дясната! Ха така…
— Това е недоразумение — казвам аз сърдито. — Не съм върколак. Имам специална дреха. Тя може да ме направи невидим, само че работи лошо.
— Ах, дреха ли? — подигравателно казва старецът. — На Северния архипелаг са се научили да правят дрехи-невидимки!
— На Северния архипелаг са се научили да правят много неща — казвам аз. — Моля ви, приберете си оръжието и дайте да се разберем спокойно.
— Глупак си ти — казва старецът. — Да беше намерил малко време да погледнеш нашата карта. Там няма никакъв Северен архипелаг… Веднага те разбрах що за човек си, само че не можех да повярвам в подобна наглост…
— Как можеш да се унижаваш така? — ломоти Шчекн. — Ти се оправи със стареца, а аз — с другите двама…
— Застреляйте кучето! — заповядва старецът на стражата, без да сваля поглед от мене.
— Ще ти дам аз на тебе едно „куче“! — казва Шчекн на най-чисто местно наречие. — Бъбрив стар козел!
Тогава нервите на момчетата не издържат и започва пукотевица…
3 юни 78 година
Отново Майя Глумова
Попрекалил съм с усилването на видеофона. Апаратът мелодично изрева в ухото ми като непознатия с късите панталони в разгара на ухажването на мисис Никълби. Излетях като тапа от креслото и в движение напипах клавиша за приемане.
Обаждаше се Екселенц. Беше 07:03 часът.
— Стига си спал — каза той доста благодушно. — На твоята възраст нямах навика да спя.
Интересно докога ще го слушам да разправя за моята възраст? Вече съм на четирийсет и пет… А впрочем на моите години той си спеше. Пък и сега обича да си поспива.
— Ами, не спях — излъгах аз.
— Още по-добре — каза той. — Значи незабавно можеш да започнеш да действуваш. Намери тази Глумова и научи от нея следното. Виждала ли се е от вчера насам с Абалкин. Говорил ли е той с нея за нейната работа. Ако е говорил, какво по-точно го е интересувало. Не е ли проявил желание да отиде при нея в музея. Това е всичко. Ни повече, ни по-малко.
Реагирам на тази кодова фраза по обичайния начин.
— Да науча от Глумова виждала ли се е с него още веднъж, ставало ли е дума за нейната работа, ако е ставало, какво го е интересувало, не е ли проявил желание да я посети в музея. Това ли е?
— Това е. Ти предлагаш да смениш легендата. Не възразявам. „Комкон“ търси прогресора Абалкин, за да получи от него показания относно един нещастен случай. Разследването е свързано с тайна на личността и затова се води тайно. Не възразявам. Въпроси имаш ли?
— Бих искал да зная какво общо има тук музеят — промърморих аз сякаш на себе си.
— Каза ли нещо? — осведоми се Екселенц.
— Да предположим, че изобщо не е ставало дума за този проклет музей. Мога ли в такъв случай да се опитам да изясня какво все пак е станало между тях при първата среща?
— Това важно ли е за тебе?
— А за вас?
— За мене не.
— Много странно — казах аз, като гледах настрани. — Знаем какво е искал да научи Абалкин от мен. Знаем какво е искал да научи от Федосеев. Но представа нямаме какво е искал да изтръгне от Глумова…
Екселенц каза:
— Добре. Изяснявай. Но само така, че това да не попречи да изясниш главните въпроси. И не забравяй да си наденеш радиогривната. Надени я още сега, за да видя, че я слагаш…
С въздишка измъкнах гривната от чекмеджето на бюрото и я надянах на лявата си ръка. Гривната ми стискаше.
— Ха така — каза Екселенц и прекъсна връзката.
Тръгнах към банята. Откъм кухнята се разнасяха гърмежи и трясъци — Альона боравеше с утилизатора. Носеше се мирис на кафе. Взех душ и закусихме. Альона седеше срещу мен в моя халат и приличаше на китайско божество. Тя заяви, че днес трябва да изнася доклад и предложи да ми го прочете на глас за тренировка. Изклинчих, като се оправдах с обстоятелствата. Пак ли? — попита тя със съчувствие и в същото време агресивно. Пак, признах си аз малко предизвикателно. По дяволите, каза тя. Не споря, казах аз. И дълго ли ще продължи? — попита тя. Крайният срок е след три дни, казах аз. А ако не успееш? — попита тя. Тогава край на всичко, казах аз. Тя ме поглеждаше бегло и разбрах, че пак си представя разни ужаси. Пълна скука, казах аз, омръзна ми. Ще свърша набързо тази работа и ще заминем с тебе някъде по-далеч оттука. Няма да мога, каза тя тъжно. Нима на тебе не ти е омръзнало? — попитах аз. — Нали се занимавате само с глупости… Ей така трябва да й говори човек. Тя моментално се наежи и взе да доказва, че не се занимава с глупости, а с дяволски интересна и полезна работа. В края на краищата се уговорихме, че след месец ще отидем на Нова Земя. Сега това е модерно…