Ясно. Това май че разбрах. Добре де. Вероятно Глумова нещо я е забавило. Например разговаря някъде с Лев Абалкин. Между другото нали той ми определи среща днес в 10:00 часа. Сигурно ме излъга, но ако наистина ми предстои да отлетя за срещата, тъкмо сега е времето да му се обадя и да разбера дали не е променил плановете си. И веднага, без да губя време, набрах номера в „Трепетлика“.
Вила номер шест отговори незабавно и аз видях на екрана Майя Глумова.
— А, това сте вие… — каза тя с отвращение.
Не мога да опиша каква досада, какво разочарование беше изписано на лицето й. Здравата беше отпаднала тези дни — бузите й бяха хлътнали, под очите й имаше сенки, тъжните болни очи бяха широко отворени, устните — напукани. И само миг по-късно, когато тя бавно се отдръпна на екрана, забелязах, че косите й са подредени грижливо и изящно, а над строго елегантната сива рокля без деколте върху гърдите й лежи онази същата кехлибарена огърлица.
— Да, аз съм… — смутено каза журналистът Камерер. — Добро утро. Всъщност аз… Лев там ли е?
— Не — каза тя.
— Работата е там, че се уговорихме да се срещнем… Аз исках…
— Тук ли? — оживи се тя и отново се приближи на екрана. — Кога?
— В десет часа. Просто исках за всеки случаи да разбера… А пък на, него го няма…
— А наистина ли имахте уговорка? Какво ви каза той? — съвсем по детски попита тя, като ме гледаше с надежда в очите.
— Какво ми каза ли? — бавно повтори журналистът Камерер. По-точно вече не журналистът Камерер, а аз. — Вижте какво, Майя Тойвовна. Да не се самозалъгваме. Вероятно той няма да дойде.
Сега тя ме гледаше, сякаш не вярваше на очите си.
— Как така?… Откъде знаете?
— Почакайте ме — казах аз. — Всичко ще ви разкажа. След няколко минути ще бъда при вас.
— Какво се е случило с него? — пронизително и страшно извика тя.
— Жив и здрав е. Не се безпокойте. Почакайте, идвам веднага.
Две минути за обличане. Три минути до най-близката кабина на нулевия транспорт. По дяволите, пред кабината има опашка… Приятели, много ви моля, разрешете ми да мина пред вас, много е важно… Благодаря, много ви благодаря!… Така. Една минута, докато намеря индекса. Че и тия от провинцията имат едни индекси!… Пет секунди за набиране на индекса. И излизам от кабината в пустото дървено фоайе на курортния клуб. Още една минута стоя на широката веранда и си въртя главата. Аха, нататък… Хуквам направо през храсталаците от офика, пълни с коприва. Дано не налетя на доктор Гоанек…
Тя ме чакаше в хола, седеше до ниската масичка с мечето и държеше видеофона на коленете си. Щом влязох, неволно погледнах към открехнатата врата на гостната и тя начаса побърза да каже:
— Тук ще разговаряме.
— Както желаете — отвърнах аз.
Нарочно без да бързам, огледах гостната, кухнята и спалнята. Беше добре почистено и подредено и, разбира се, нямаше никой. Мимоходом забелязах, че тя седи неподвижно, сложила ръце на видеофона, и гледа право пред себе си.
— Кого търсихте? — студено ме попита тя.
— Не зная — признах си честно аз. — Просто разговорът ни ще бъде деликатен и исках да се убедя, че сме сами.
— Кой сте вие? — попита тя. — Само че вече не лъжете.
Разказах й легенда номер две, обясних й за тайната на личността и добавих, че за лъжите не се извинявам — просто се опитвах да си свърша работата, без да й създавам излишни вълнения.
— А сега значи сте решили повече да не се церемоните с мене? — каза тя.
— А какво бихте предложили да правя?
Тя не отговори.
— Ето вие седите тук и чакате — казах аз. — А нали той няма да дойде. Той ви разиграва. Разиграва всички нас и не му се вижда краят. А времето тече.
— Защо мислите, че няма да се върне тук?
— Защото се крие — казах аз. — Защото лъже всички, с които му се наложи да разговаря.
— Защо тогава звънихте тук?
— Защото никъде не мога да го намеря! — казах аз, чувствувах, че се разярявам. — Налага се да опитвам и най-малката възможност, даже най-идиотската…
— Какво е направил? — попита тя.
— Не зная какво е направил. Може би нищо. Търся го не защото е направил нещо, а защото той е единственият свидетел на голямо нещастие. И ако не го намерим, така и няма да научим какво е станало там…