Когато старецът се добра до най-далечната секция, Екселенц въздъхна тежко, отиде до масата, приседна на края до чантата и рече кисело:
— Е, и какво търсите там, Бромбърг? Детонаторите ли?
Старецът Бромбърг изпищя високо и се метна встрани, като събори една маса.
— Кой е тука? — зарева той, като трескаво шареше с лъча на фенерчето около себе си. — Кой си ти?
— Ами аз съм, аз! — отвърна още по-кисело Екселенц. — Престанете да треперите!
— Кой е? Вие ли сте? Да ви вземат мътните! — Лъчът се спря на Екселенц. — А! Сикорски! Е, така си и знаех!…
— Махнете това фенерче — нареди Екселенц и прикри очите си.
— Моля да не ми крещите! — изписка Бромбърг, но отмести лъча. — И да не сте посмели да се докоснете до чантата ми!
Екселенц стана и тръгна към него.
— Не смейте да се приближавате до мен! — зарева Бромбърг. — Да не съм ви някое хлапе! Засрамете се! Та вие сте старец!
Екселенц отиде до него, взе фенерчето и го сложи на най-близката маса с рефлектора нагоре.
— Седнете, Бромбърг! — каза той. — Трябва да поговорим.
— Тези ваши разговори… — промърмори Бромбърг и седна.
Невероятно беше, но сега той изглеждаше съвсем спокоен. Бодър старец, внушаващ уважение. Според мен даже беше весел.
4 юни 78 година
Айзък Бромбърг. Битката между железните старци
— Хайде да се опитаме да поговорим спокойно — предложи Екселенц.
— Да се опитаме, да се опитаме! — бодро отвърна Бромбърг. — А кой е този младеж, който подпира стената до вратата? Снабдили сте се с телохранител, а?
Екселенц не отговори веднага. Може би възнамеряваше да ме отпрати. „Максим, ти си свободен“ — и аз, разбира се, щях да си отида. Но бих се обидил и Екселенц естествено разбираше това. Впрочем напълно допусках, че има и още някои съображения. Така или иначе той махна с ръка към мен и каза:
— Това е Максим Камерер, сътрудник на „Комкон“. Максим, това е доктор Айзък Бромбърг, който се занимава с история на науката.
Аз се поклоних, а Бромбърг незабавно заяви:
— Така си и знаех. Разбира се, дострашало ви е, Сикорски, че няма да се справите сам с мене… Седнете, седнете, младежо, и се настанете по-удобно. Доколкото познавам вашия началник, разговорът ни ще бъде дълъг…
— Седни, Мак — каза Екселенц.
Седнах в познатото ми кресло за посетители.
— И така, чакам вашите обяснения, Сикорски — рече Бромбърг. — Какво означава тази засада?
— Виждам, че доста се уплашихте.
— Глупости! — мигновено избухна Бромбърг. — Каква нелепост! Слава богу, не съм от плашливите! И наистина, ако някой може да ме изплаши, Сикорски…
— Но вие заревахте така ужасно и съборихте толкова много мебели…
— Е, какво пък, ако и над вашето ухо в абсолютно пуста сграда нощем…
— Абсолютно никаква работа нямате да ходите в абсолютно пусти сгради нощем…
— Първо, вие, Сикорски, нямате абсолютно никакво право да ми държите сметка къде и кога ходя! И, второ, по кое друго време ще ми заповядате да ходя? През деня не ме пускат. През деня тук правят някакви подозрителни ремонти и някакви нелепи промени в експозицията… Слушайте, Сикорски, признайте си, че достъпът до музея е закрит по ваша прищявка! Трябва ми спешно да си припомня някои данни. Идвам тука и не ме пускат. Мене! Члена на научния съвет на този музей! Обаждам се на директора и питам: какво става? Директорът, скъпият Хрант Хачикян, който в известен смисъл ми е ученик… Смущава се горкият, черви се от срам горкият за себе си и пред мен… Но той нищо не може да направи, той е обещал! Помолили са го твърде уважавани хора и той е обещал! Интересно кой го е помолил? Може би някой си Рудолф Сикорски? Не! О, не! Тук никой даже не е чувал името на Рудолф Сикорски! Но мене не можеш да ме метнеш! Та аз веднага разбрах кой дърпа конците зад кулисите. И бих искал все пак да знам, Сикорски, защо вече цял час мълчите и не отговаряте на моя въпрос? Защо ви е притрябвало всичко това, питам аз! Да затворите музея! Позорно да се опитвате да изземете от музея експонати, които му принадлежат! Да правите нощни засади! И кой, дявол да го вземе, е изключил тук електричеството! Не зная какво бих правил, ако не се бе оказало, че в глайдера имам фенерче! Я каква цицина ми излезе тука, дявол да ви вземе! А пък там съборих нещо! От все сърце се надявам — искам да се надявам!, — че това е било само макет, защото ако е оригинал, вие сам-самичък ще ми го съберете парченце по парченце. До последната шайбичка! И ако излезе, че тая последна шайбичка я няма, като поп ще отидете на Тагора…