— А кой трябваше да дойде за тях? — подозрително попита Бромбърг.
— Лев Абалкин — уморено каза Екселенц.
— Кой е той?
— Не познавате ли Лев Абалкин?
— За първи път го чувам — каза Бромбърг.
— Вярвам ви — каза Екселенц.
— Има си хас! — високомерно каза Бромбърг.
— На вас ви вярвам — каза Екселенц. — Но не вярвам на съвпаденията… Слушайте, Айзък, нима е толкова трудно ей така простичко, без превземки, да разкажете защо тъкмо днес дойдохте за детонаторите…
— Не ми харесва думата „превземки“ — свадливо каза Бромбърг, но вече без предишната разпаленост.
— Вземам я обратно — каза Екселенц.
Бромбърг отново взе да се бърше.
— Аз нямам тайни — заяви той. — Вие знаете, Рудолф, че ненавиждам всякакви тайни. Вие сам ме поставихте в такова положение, че бях принуден да се превземам и да разигравам комедия. А в същото време всичко е много просто. Днес сутринта при мен дойде някакъв… Непременно ли ви трябва името му?
— Не.
— Някакъв младеж. За какво разговаряхме — мисля, че не е важно. Разговорът имаше твърде личен характер. Но по време на разговора забелязах, че той има ето тук — Бромбърг тикна пръста си в свивката на лакътя на дясната си ръка — доста странна бенка. Дори го попитах: „Това татуировка ли е?“ Нали знаете, Рудолф, че татуировките са моето хоби… „Не — отвърна той. — Това е бенка.“ Тя приличаше най-вече на буквата „Ж“ от кирилицата или, да кажем, на японския йероглиф „сандзю“ — „тридесет“. Това нищо ли не ви напомня, Рудолф?
— Напомня ми — каза Екселенц.
На мене също ми напомняше нещо, което бях виждал съвсем скоро и което ми се беше сторило едновременно странно и несъществено.
— Вие да не би веднага да се сетихте? — завистливо попита Бромбърг.
— Да — каза Екселенц.
— Пък аз не се сетих веднага. Младежът отдавна си беше отишъл, а аз дълго още седях и се мъчех да си спомня къде съм виждал такъв знак. При това не някакъв, който прилича на него, а точно такъв. В края на краищата си спомних. Трябваше да проверя, нали разбирате? Нямах подръка никаква репродукция и хукнах към музея, а музеят — затворен…
— Мак — каза Екселенц, — бъди така добър да донесеш тук онова нещо, което е под шала.
Подчиних се.
Калъпът се оказа тежък и топъл. Поставих го на масата пред Екселенц. Той го премести по-близо до себе си и сега вече видях, че наистина е кутия от гладко полиран материал с яркокехлибарен цвят — идеално права линия отделяше леко изпъкналия капак от масивното тяло. Екселенц се опита да вдигне капака, но пръстите му се плъзгаха и нищо не излизаше.
— Дайте на мене — нетърпеливо каза Бромбърг.
Той избута Екселенц, хвана капака с две ръце, вдигна го и го сложи настрана.
Ето тия неща, изглежда, наричаха детонатори — кръглите сиви, леко изпъкнали дискове с диаметър към седемдесет милиметра, които бяха наредени в една редица в грижливо направени гнезда. Детонаторите бяха всичко единадесет и имаше още две празни гнезда. Виждаше ей, че дъната им са застлани с белезникав мъх, приличащ на плесен, и власинките му леко помръдват като живи, пък и навярно в известен смисъл бяха живи.
Все пак най-вече биеха на очи доста сложните йероглифи, изобразени по повърхността на детонаторите. На всеки имаше по един и всичките бяха различни. Големи, розово-кафяви и леко разлети, йероглифите сякаш бяха нанесени с цветен туш върху влажна хартия. Единия от тях разпознах веднага — леко разлятата стилизирана буква „Ж“ или, ако искате, японския йероглиф „сандзю“ — това беше малкият оригинал на увеличеното копие от гърба на лист №1 в дело №07. Детонаторът заемаше третото гнездо отляво, като гледах от моята страна, и надвесил над него дългия си показалец, Екселенц каза:
— Този ли е?
— Да-да — нетърпеливо отвърна Бромбърг и отблъсна ръката му. — Не ми пречете. Вие нищо не разбирате…
Той впи пръстите си в ръба на детонатора и с предпазливи движения се захвана сякаш да го развива от гнездото му, като в същото време си мърмореше: „Работата съвсем не е в това… Нима си въобразявате, че бих могъл да сбъркам… Каква глупост…“ И той най-после измъкна детонатора от гнездото му и взе внимателно да го вдига над кутията все по-високо и по-високо, и се виждаше как от дебелия сив диск се проточват тънки белезникави нишки, изтъняват, късат се една след друга и когато се скъса и последната, Бромбърг обърна диска с долната повърхност нагоре и тогава видях там, сред помръдващите полупрозрачни власинки същия този йероглиф, само че черен, малък и много отчетлив, сякаш го бяха гравирали върху сивия материал.