Той не ме убеди. Логиката му беше почти безупречна, но нали яз видях Абалкин, нали аз разговарях с него, аз видях учителя и Майя Тойвовна и аз разговарях с тях. Вярно е, че Абалкин се луташе. Вярно е, че постъпваше странно, но постъпките му не бяха безсмислени. Зад тях се криеше някаква цел, само че не можех да проумея каква е. И после Абалкин беше жалък, той не можеше да бъде опасен…
Но всичко това ми го подсказваше интуицията, а аз знаех каква е цената на интуицията. Скъпо струваше тя в нашата работа. И после интуицията се основава на човешкия опит, а ние, щем не щем, имахме работа със Странниците…
— Може ли още малко кафе? — попитах аз.
Екселенц се надигна и тръгна да свари ново кафе.
— Виждам, че се съмняваш — каза той, обърнат с гръб към мене. — И аз бих се съмнявал, само да имах право. Аз съм стар рационалист, Мак, нагледал съм се на всякакви работи, винаги съм се облягал на разума и разумът никога не ме е подвеждал. Отвращавам се от всички тези фантастични фокуси, от тези тайнствени програми, създадени от някой си там преди четирийсет хиляди години, които, видите ли, се включват и изключват по някакъв принцип, дето никой не може да го разбере, от всички тези мистични извънпространствени връзки между живи души и глупави жетончета, скрити в калъф… Повдига ми се от всичко това!
Той донесе кафето, наля го в чашите и продължи:
— Ако ние с тебе бяхме обикновени учени и просто изучавахме някакво природно явление, с какво удоволствие бих обявил цялата тази логическа верига за идиотски случайности! Тристан е загинал случайно — нито е първият, нито последният. Приятелката от детинство на Абалкин случайно се е оказала пазителка на детонаторите. Той съвсем случайно е набрал номера на специалния канал, въпреки, че се е канел да се обажда на някой друг… Кълна ти се, че това невероятно стечение на невероятни събития би ми изглеждало все пак по-правдоподобно, отколкото идиотски глупавото предположение за някаква си там велзевулска програма, която уж била заложена в човешки зародиши… За учените всичко е ясно: съчинявай нови същности за явленията само в краен случай. Но ние с тебе не сме учени. В последна сметка грешката на учения си е негова лична работа. Но за нас е недопустимо да грешим. Позволено ни е да минем за невежи, мистици и суеверни глупаци. Но едно нещо няма да ни простят: ако не сме дооценили опасността. И ако у нас, вкъщи, внезапно завони на сяра, просто нямаме право да се впускаме в разсъждения за молекулярните флуктуации, а сме длъжни да предположим, че тука, някъде наблизо, се е появил рогат дявол, и да вземем съответните мерки, ако трябва, дори да организираме производство на светена вода в промишлени количества. И слава богу, ако излезе, че е било само флуктуация, ще станем за смях за целия Световен съвет, та ако ще и на децата… — Той с раздразнение отмести чашата си. — Не мога да го пия това кафе, и да ям не мога от четири дена насам…
— Екселенц — казах аз, — всъщност какво толкова е станало, че… Защо непременно рогат дявол? В края на краищата можем ли да кажем нещо лошо за Странниците? Ами вземете операцията „Мъртъв свят“… Нали, каквото и да говорим, те там са спасили населението на цяла планета! Няколко милиарда човека!
— Успокояваш ме, а?… — каза Екселенц, като се усмихваше мрачно. — Ама те не са спасявали там населението. Планетата са спасявали от населението! И то доста успешно… А къде се е дянало населението — на нас не ни се полага да знаем…
— Защо планетата? — попитах аз стъписан.
— А защо населението?
— Е, добре — казах аз. — Това не е чак толкова важно. Нека да сте прав: има програма, има детонатори, има рогат дявол… Но какво може да ни направи той сам? Та нали е сам-самичък.
— Момче — почти нежно каза Екселенц. — Ти мислиш по тоя въпрос едва от половин час, а аз си блъскам главата с него вече четирийсет години. И не само аз. И нищо не можахме да измислим — това е най-лошото. И никога нищо няма да измислим, защото и най-умните, и най-опитните от нас, вари ги, печи ги, все са си хора. Та ние не знаем нито какво искат онези, нито какво могат. И никога няма да узнаем. Единствената ни надежда е, че в нашето трескаво и безразборно лутане, непрекъснато ще правим крачки, които те не са предвидили. Не са могли да предвидят всичко я. Никой не може да прави това. И все пак, щом реша да предприема някакво действие, веднага започвам да мисля, че тъкмо това са очаквали от мен, че тъкмо това не бива да правя. В глупостта си стигнах дотам, че се радвам, дето не унищожихме този проклет саркофаг веднага, още първия ден… Ето на, тагорците унищожиха своя развъдник — и виж ги сега! Стигнаха до ужасно задънена улица… Може би това е точно последица от онази най-разумна, най-рационална постъпка, която те извършиха преди сто и петдесет години… А пък те, от друга страна, не смятат, че са в задънена улица! Това е задънена улица от наша, човешка гледна точка! А от своя гледна точка те процъфтяват и добруват и без съмнение предполагат, че е станало така благодарение на онова своевременно и радикално решение… Или ето на, ние решихме да не допускаме побеснелия Абалкин до детонаторите. А може би те са очаквали от нас тъкмо това?