Той пъхна голата си глава в шепите и взе да я клати.
— Ние всички се уморихме, Мак — промълви той. — Да знаеш само колко сме уморени! Вече не можем да мислим на тази тема. От умора ставаме лекомислени и все по-често си казваме един на друг: „А, ще ни се размине!“ По-рано малко хора мислеха като Горбовски, а сега седемдесет процента от членовете на комисията приеха неговата хипотеза. „Бръмбар в мравуняка“… Ах, колко хубаво би било това! Как ми се иска да вярвам в това! Умни чичковци от чисто научно любопитство пъхнали в мравуняка бръмбар и с огромно усърдие регистрират всички нюанси на мравешката психология, всички тънкости на социалната им организация. А мравките са уплашени, а мравките се суетят, преживяват го тежко, готови са да дадат живота си за родния мравуняк и не се сещат, горките, че в края на краищата бръмбарът ще изпълзи от мравуняка и полека ще поеме своя път, без никому да навреди… Представяш ли си. Мак? Без да навреди! Мравки, не се тревожете! Всичко ще бъде наред… Ами ако това не е „бръмбар в мравуняка“? Ами ако това е „лисица в курника“? А, Мак, нали знаеш какво е това — лисица в курника?…
И тогава той избухна. Удари с юмруци по масата и закрещя, втренчил в мен разярените си зелени очи:
— Мръсници! Четирийсет години от живота ми провалиха! Четирийсет години ме карат да се чувствувам мравка! За нищо друго не мога да мисля! Направиха ме страхливец! Плаша се от собствената си сянка, не вярвам на собствената си куха глава… Какво си ме зяпнал? След четирийсет години и ти ще изглеждаш така, а може би и много по-рано, защото събитията ще се развият в галоп! Те ще се развият така, както ние, дъртаците, не сме и подозирали, и всички ние вкупом ще си подадем оставката, защото няма да можем да се справим с тях. И всичко това ще се стовари на вашите глави! А вие също няма да можете да се справите с тях! Защото вие…
Той млъкна. Той вече не гледаше към мен, а над главата ми. И бавно се изправяше зад масата. Обърнах се.
На прага на широко отворената врата стоеше Лев Абалкин.
4 юни 78 година
Лев Абалкин в плът и кръв
— Льова! — рече Екселенц с изумен и развълнуван глас. — Боже мой, приятелю! А ние се изпотрепахме да ви търсим!
Само с едно неуловимо движение Лев Абалкин неочаквано се озова до масата. Без съмнение той беше истински прогресор от новата школа, професионалист, пък и сигурно от най-добрите, защото много трудно проследих мълниеносното му действие.
— Вие сте Рудолф Сикорски, началник на комисията за контактите — каза той с тих и невероятно безизразен глас.
— Да — отвърна Екселенц, като се усмихваше радушно. — Но защо сте толкова официален? Седнете, Льова…
— Ще говоря прав — каза Лев Абалкин.
— Стига, Льова, какви са тези церемонии? Моля ви, седнете. Предстои ни дълъг разговор, нали?
— Не — каза Абалкин. Към мен той дори не погледна. — Никакъв дълъг разговор няма да има. Не искам да разговарям с вас.
Екселенц беше потресен.
— Как така не искате? — попита го той. — Вие, драги, сте на служба и сте длъжен да дадете отчет. Ние и досега не знаем какво се е случило с Тристан… Как така не искате?
— Аз съм един от „тринайсетте“, нали?
— Ах този Бромбърг — с досада каза Екселенц. — Да, Льова. За съжаление вие сте един от „тринайсетте“.
— На мене ми е забранено да бъда на Земята и цял живот трябва да остана под надзор? Така ли?
— Да, Льова. Така е.
Абалкин се владееше прекрасно. Лицето му нито за миг не потрепна, а очите му бяха полузатворени, сякаш дремеше прав. Но аз чувствувах, че пред нас е застанал човек, вбесен до крайност.