— Да вървим, Максим — тихичко каза Рада. И той послушно тръгна подир нея.
— Накратко, вие го изтървахте.
— Нищо не можех да направя… Знаете как стават тези неща…
— Дявол да ви вземе, Фанк! От вас не се и искаше да правите каквото и да било. Достатъчно беше да вземете шофьор.
— Знам, че съм виновен. Но кой можеше да очаква…
— Стига за това. Какво предприехте?
— Веднага, щом ме пуснаха, се обадих на Мегу. Той нищо не знае. Ако се върне, Мегу веднага ще ми съобщи… После: взех под наблюдение всички психиатрични лечебници… Той не може да избяга далеч, просто няма да му позволят, прекалено се хвърля в очи…
— По-нататък.
— Вдигнах своите хора в полицията. Заповядах да следят за всички случаи на нарушение на реда, дори и на правилата за улично движение. Той няма документи. Заповядах да ми съобщават за всички задържани без документи… Той няма шансове да се скрие, дори ако поиска… Според мен, това е работа за два-три дни… Проста работа.
— „Проста“… Какво по-просто имаше от това — да отидете с кола в студиото и да докарате тук човек… Но вие дори и с това не се справихте.
— Виноват. Но такова стечение на обстоятелствата…
— Казах ви, стига за обстоятелствата. Той наистина ли прилича на луд?
— Трудно е да се каже… Най-много всъщност прилича на дивак. На добре изкъпан и хранен планинец. Но лесно си представям ситуации, в които ще изглежда като луд… Тази вечна идиотска усмивка, кретенско бърборене вместо нормален език… Непрекъснато изглежда като глупак…
— Разбирам. Одобрявам мерките ви… И още нещо, Фанк. Свържете се със съпротивата.
— Какво?
— Ако не го намерите в близки дни, той непременно ще се появи в съпротивата.
— Не разбирам какво ще прави дивак в съпротивата.
— Там има много диваци. И не задавайте глупави въпроси, Фанк, правете каквото ви казвам. Ако го изпуснете втори път, ще ви уволня.
— Втори път няма да го изпусна.
— Радвам се за вас… Какво още?
— Любопитен слух за Мазола.
— За Мазола? Какво именно?
— Извинете, Странник… Ако разрешите, бих предпочел шепнешком, на ухото…
Част втора
Легионер
Глава пета
Приключвайки инструктажа, господин ротмистърът Чачу заповяда:
— Капрал Гаал, останете. Другите са свободни.
Когато останалите командири на секции излязоха в колона, господин ротмистърът известно време погледа към Гай, поклащайки се на стола и подсвирквайки старинната войнишка песен „Престани, мамичко“. Съвсем не приличаше на господин ротмистъра Тоот — беше нисък, тъмнолик, с оплешивяващо теме и много по-възрастен; в близкото минало бе участвувал в осем крайморски инцидента, носеше Огнения Кръст и три значки „За ярост в огъня“; разказваха се легенди за неговия фантастичен дуел с бялата подводница, когато неговият танк се запалил от пряко попадение, а той продължил да стреля, докато не загубил съзнание от страшните изгаряния; разказваха, че по тялото му няма нито едно живо място, навсякъде кожата е присадена; три пръста от лявата му ръка липсваха. Беше прям и груб като истински воин и за разлика от сдържания ротмистър Тоот никога не смяташе за необходимо да крие настроението си нито пред подчинените, нито пред началството. Когато биваше весел, цялата бригада знаеше, че днес господин ротмистърът Чачу е весел; но пък когато нямаше настроение и си подсвиркваше „Престани, мамичко“…
Докато го гледаше уставно в очите, Гай чувствуваше отчаяние от мисълта, че по някакъв неизвестен засега начин е огорчил и разсърдил този забележителен човек. Трескаво си припомняше всички нарушения — своите и на легионерите от своята секция, — но не можа да си спомни нищо, което да не е било отстранено с небрежно движение на безпръстата ръка и дрезгавото мърморене: „Хайде, затова сме Легион. Чудо голямо…“