Аз: Напиши му писмо. Ще му го изпратят.
Глумов (след като се замисли малко): Дълга история. (Тази фраза я помня точно.)
Аз: Тогава кажи какво да му предадат. Или как да се свърже с тебе. Аз ще си запиша.
Глумов: Не. Непременно трябва да говоря лично с него.
Повече нищо съществено не каза или по-точно не си спомням да е казал.
Искам да подчертая, че по това време за Т. Глумов знаех само, че е освободен от работа по лични причини и е заминал при жена си на Пандора. Именно поради това изобщо не ми мина през ума да извърша най-простите неща или по-точно: да запиша разговора в регистратора; да установя канала за свръзка; да уведомя президента и т.н. Мога да добавя само следното: останах с впечатление, че Тойво се намира в помещение, осветено от естествена, слънчева светлина. Явно в този момент той се намираше на Земята, някъде в източното полукълбо.
(Край на двадесет и втория документ)
Двадесет и трети документ
ДО ПРЕЗИДЕНТА НА СЕКТОРА УРАЛ-СЕВЕР ПРИ КК-2
Дата: 23 януари 101 година
Автор: М. Камерер, началник на отдела за извънредни произшествия.
Тема 080: „Т. Глумов — метахом“
Президенте!
Нямам какво да Ви съобщя. Срещата не се състоя. Чаках го на Червения плаж, докато се стъмни съвсем. Той не дойде.
Естествено лесно беше да отида у тях и да го почакам там, но сметнах, че това ще бъде тактическа грешка. Та нали той няма за цел да ни мъти главите. Просто забравя. Да почакаме още малко.
(Край на двадесет и третия документ)
Двадесет и четвърти документ
КОМКОН-1
ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА КОМИСИЯТА „МЕТАХОМ“
КОМОВ. Г. Ю.
Мон Капитен!
Изпращам ти два любопитни текста, които имат пряко отношение към обекта на сегашното ти страстно увлечение.
ПЪРВИ ТЕКСТ (Бележка на Т. Глумов до М. Камерер)
Скъпи Биг Бъг!
Много съм виновен пред Вас, но съм готов да поправя грешката си. Вдругиден, на втори, точно в 20:00 часа НЕПРЕМЕННО ще бъда вкъщи. Чакам Ви. Уверявам Ви, че ще има най-различни лакомства и обещавам всичко да Ви обясня. Макар че, доколкото разбирам, засега няма кой знае каква нужда.
ВТОРИ ТЕКСТ (Писмо на А. Глумова до М. Камерер, изпратено заедно с бележката на Т. Глумов)
Уважаеми Максим!
Той ме помоли да Ви изпратя тази бележка. Защо не я е пратил сам ли? Защо не Ви се е обадил, за да се разберете кога ще се срещнете? Не мога да Ви дам никакви разумни обяснения. Изобщо в последно време много рядко го разбирам, дори когато на пръв поглед става дума за най-обикновени неща. Но затова пък знам, че той е нещастен. Също както и всички останали. Когато е с мен, той се измъчва от скука. Когато пък е там, сам-самичък, тъгува за мен, иначе нямаше да се завръща. Разбира се, той не може да продължава да живее по този начин и ще трябва да избере едната от двете възможности. Знам коя ще избере. В последно време той се завръща все по-рядко и по-рядко. Познавам някои негови събратя, които изобщо престанаха да се завръщат. Те вече няма какво да правят на Земята.
Що се отнася до неговата покана, естествено ще се радвам да Ви видя, но не се надявайте, че ще дойде и той. Аз поне не се надявам.
Ваша А. Глумова
Разбира се, Камерер отиде на срещата и естествено Т. Глумов не дойде.
Те си отиват, мон Капитен. По-точно — вече си отидоха. Завинаги. Тръгнаха си нещастни и оставиха след себе си нещастници. Човещината — това е сериозно нещо.
Те бяха твърде нещастни от самото начало. Дълго се залъгваха, че така ще бъде само до време. Докато са самотни. Докато си нямат свое истинско общество. Свое човечество. Ама ето че станаха достатъчно много, за да разберат, че не там е спасението. Общество от самотници е невъзможно. Откъсването на любените от нас им струваше твърде скъпо…
Цената се оказа прекалено висока. Човек е обречен да страда дори когато нарича себе си люден, щом се опита да мине без човечеството.
Как всичко това изобщо не прилича на ония апокалиптични видения, които се надпреварвахме да си внушаваме един на друг преди четири години! Помниш ли как старият Горбовски, като се усмихваше хитро, изпъшка: „Вълните усмиряват вятъра…“ Всички ние закимахме разбиращо, а ти, спомням си, дори продължи този цитат с вид, многозначителен чак до кретенизъм. Но нима тогава го разбрахме? Никой от нас не го разбра. И сега, мон Капитен, когато те си отидоха и вече няма да се върнат, нима сега всички въздъхнахме с облекчение? Или може би със съжаление? Аз не знам. А ти?