По на юг от пустинята, на другия край на единствения континент на планетата, също може би се бяха запазили някакви държави, но с тях нямаше никакви връзки. Затова пък постоянно и неприятно напомняше за себе си Островната империя, настанила се на три мощни архипелага в антарктическата зона. На нея принадлежеше Световният Океан. Огромен флот от подводници, предизвикателно боядисани снежнобяло, въоръжени с последната дума на изтребителната техника, с банди специално дресирани главорези на борда, браздяха радиоактивните води. Страшни като призраци, белите подводници държаха под ужасно напрежение крайбрежните райони, извършваха обстрели и спускаха десанти. Срещу тази бяла заплаха противостоеше все същият Боен Легион.
Картината на всемирен хаос и разрушение потресе Максим. Пред него беше планета-гробница, на която едва-едва тлееше разумен живот, готов при това да угаси сам себе си всеки момент.
Максим слушаше спокойните и страшни разкази на Рада за това, как майка им получила съобщение за гибелта на бащата — лекар-епидемиолог, който отказал да напусне заразения район, а държавата в онези години нямала нито време, нито възможност да се бори с епидемията и върху района просто била хвърлена бомба; как след смъртта на майка им Рада, за да изхрани малкия Гай и съвършено безпомощния чичо Каан, работела по осемнадесет часа в денонощие като миячка на съдове, после като чистачка в един разкошен вертеп за спекуланти, после участвувала в „женските надпреварвания със залагане“, после лежала в затвора, макар и за кратко време, но останала без работа и няколко месеца трябвало да проси…
Максим слушаше разказите на чичо Каан, някога известен учен, как още в първата година на войната разтурили Академията на науките, съставили на Негово Императорско Величество Академичен Батальон; как по време на войната полудял и се обесил създателят на еволюционната теория; как варили чорба от насекоми и бурени; как гладната тълпа разгромила зоологическия музей, за да вземе за храна спиртосаните екземпляри…
Максим слушаше простите разкази на Гай за строежа на кулите от противобалистичната защита; как нощем людоедите се промъкват до строителните площадки и отвличат възпитуеми и легионери; как в мрака вампирите — полухора, полузверове, полукучета — нападат като безшумни призраци; Максим слушаше неговата възторжена възхвала на системата ПБЗ, създадена с цената на невероятни усилия в последните години на войната, която всъщност прекратила военните действия, защищавайки страната от въздушни нападения, която и сега е единствена гаранция срещу агресия откъм север… А тези мерзавци, тези продажници, убийци на жени и деца, купени с мръсните пари на Хонти и Пандея, гадове, по-лоши от всякакви мишкари, нападат противоракетните кули… Нервното лице на Гай се изкривяваше от омраза. „Тук е най-важно — говореше той, почуквайки с юмрук по масата — и затова аз отидох в Легиона, не в завод, не в полето, не в някоя кантора, а в Бойния Легион, който сега спасява всичко…“
Максим жадно слушаше всичко това — като страшна невъзможна приказка, която ставаше още по-страшна и невъзможна от това, че всичко е било действителност, че много от това продължава да бъде и сега, а най-страшното и най-невъзможното може да се повтори всяка минута. Едновременно му беше смешно и се срамуваше да мисли за собствените си неуредици, жалки бяха собствените му проблеми — някакъв си там контакт, нулев предавател, кършене на ръце…
Камионите рязко завиха в неширока улица с многоетажни тухлени къщи и Панди каза:
— Пристигнахме.
Минувачите на тротоара отскочиха към стените, закривайки очи от светлината на фаровете. Камионът спря, над кабината се издигна дълга телескопична антена.
— Излизай! — в един глас гракнаха командирите на втора и трета секция и легионерите се посипаха през бордовете.
— Първа секция да остане на мястото си! — изкомандува Гай.
Скочилите Панди и Максим отново седнаха.
— По тройки, строй се! — крещяха капралите от тротоара. — Втора секция, напред! Трета секция, след мен! Напред, марш!